Ашли Сноу - Мод

Мили Боже! За какво мислеше толкова? За една най-обикновена прислужница на малко имение в едно забутано графство! Та той можеше да я забрави само ако щракнеше с пръсти.

И въпреки това не можеше. Още се учудваше, че тя дори не се бе опитала да го съблазни. Съществото й дотолкова преливаше от радост и любопитство, че самият той се бе увлякъл да й разказва за света. Не, не беше само това. Невинността й бе толкова необикновена, че той не можеше да си позволи да я нарани. За първи път му се случваше нещо подобно. Жените бяха създадени, за да даряват удоволствие, и повечето от тях обожаваха да го правят.

Но Мод беше различна. И преди всичко той най-добре знаеше колко непоносима бе мъката от неволно унищожените вяра и доверие, и колко печално можеше да се отрази това на бъдещия живот.

Фургонът се наклони на една страна. Джеръми залитна, блъсна се в него и се намеси в мислите му:

— Това момиче, с което прекара нощта, бе наистина много младо и красиво — засмян каза той. — Да не те е омагьосало?

Алън се засмя.

— Не ме познаваш от вчера и прекрасно знаеш, че жените не могат да ме омагьосат. И все пак трябва да призная, че тази беше по-различна. Ти, както винаги, отново си прочел мислите ми.

— Старая се, доколкото мога. Тя беше ли… това, което се надяваше да откриеш? — Гласът на Джеръми прозвуча неестествено. Не му прилягаше да задава подобни въпроси.

— Нищо не се случи — отвърна Алън. — През цялата нощ си говорихме. И само ако кажеш думичка за това на някого, ще те изхвърля от трупата.

Джеръми се захили.

— Радвам се да го чуя. От това момиче се излъчваше такава невинност, но независимо от това то бе най-красивото създание, което съм виждал в последно време.

— Да, красива е — небрежно отвърна Алън. — Ако някой ден се върнем обратно в това имение, ще я потърся отново. Но тогава едва ли ще бъде вече толкова невинна.

Сър Бексли успя да забележи, че по време на вечерта Мод изчезна с красивия драматург. Още по-добре, помисли си той, защото това означаваше, че малката Мод имаше желание за подобни авантюри и сигурно не й липсваше опит. Веднага щом привлекателният Дезмънд заминеше с жалката си трупа, той щеше да я направи своя.

Първото нещо, което трябваше да предприеме, бе да се помъчи да убеди скъпата си съпруга, че момичето трябва да работи в къщата. Дългият му житейски опит го караше да бъде внимателен, защото ако Джулия заподозреше дори само за миг, че има някакви намерения спрямо момичето, веднага щеше да я изпрати да работи в кръчмата, където щеше да бъде изложена на похотливите погледи на цялата паплач от околността. От представлението изминаха няколко седмици, но той не преставаше да я следи и търпеливо изчакваше да дойде удобният момент. Момичето се разхубавяваше с всеки изминал ден. Гладкото й порцеланово лице, така необичайно за нейната възраст, когато почти всичките й връстници носеха белезите от едра шарка, бе достатъчно, за да го накара да се облизва като котарак. И въпреки че след заминаването на актьорите тя като че ли поотслабна, това изобщо не се отрази на сочната издутина на гърдите й, които примамливо се поклащаха под фестонираната й блузка. Страните й бяха побледнели, но така само подчертаваха още повече закръглените й чувствени устни и големите сини очи.

Сър Бексли дотолкова се бе настървил, че вече едва издържаше в очакване на удобния момент да заговори жена си за мястото на Мод. И ето че в един хубав ден небесата се смилиха над него и му поднесоха възможността на тепсия.

— Не знам какво да правя с тази Хети? — каза един ден, по време на вечеря, Джулия, докато апатично ровеше в чинията с печена кокошка. — С всеки изминат ден това момиче става все по-небрежно. А вчера я видях да излиза от килера малко след като се разминах с Уилям, лакея, в коридора. По лицето й личеше какво бяха правили. Не мога да позволя подобни недостойни неща да се вършат в дома ми, но ако я изгоня, няма кого да сложа на нейно място. Работата е много сериозна.

Сър Бексли вдигна поглед от препълнената си чиния и изгледа жена си.

— Хети ли? Това не беше ли онази кестенява хубостница с брадавица на брадата?

— Същата. Няма как да не си я забелязал — тросна се тя.

— Виждал съм я един-два пъти. Както знаеш, скъпа, слугите са си твоя грижа. И аз нямам нищо против. В дома ни обслужването трябва да е на ниво.

— Моят мил баща, лорд Бамбридж, би казал същото.

Сър Бексли стисна устни, но потисна раздразнението си от факта, че жена му никога не забравяше да спомене титлата на баща си, когато говореше за него. Още от самото начало той бе разбрал, че така тя му намекваше, че се бе омъжила не според полагащото й се достойнство.