Ашли Сноу - Мод

Мод свенливо се поклони и се изчерви от удоволствие, че той не я бе забравил.

— Благодаря ви, сър. Много се радвам да работя тук.

— Не оставай длъжна на свадливата ми дъщеря, моето момиче — каза лорд Бамбридж и запримига към нея. — Тя обича да лае, но рядко хапе.

— Тя винаги се е отнасяла много мило с мен, сър — отвърна Мод, докато поемаше връхната дреха на Рамзи и надипли двете палта върху ръката си.

— Ха! Имаме представа как става това, нали, Рамзи? — каза Бамбридж. — Но ти казваш това, защото си добро момиче. — Той се обърна към широкия вестибюл, а Мод се втурна да остави палтата и да ги представи, като за малко не връхлетя върху адвоката. Дребното човече я погледна, а по лицето му се изписа досада.

— Съжалявам, сър — промълви Мод и се затича.

Рамзи бе един от честите посетители на Торнууд, но Мод имаше чувството, че той изобщо не забелязва съществуването й. Отдавна бе решила, че това бе типична черта на адвокатите, които според господаря й съществуваха единствено за да разоряват хората или да ги измъкват от затвора.

При целия този забързан ритъм на живот дори и често спохождащите я мисли за Алън Дезмънд не можеха да намалят ентусиазма й от новите задължения. Вечер, когато изморена, с изтръпнали крака се сгушваше в леглото си, образът му изплуваше пред очите й и споменът за горещите му устни, силните ръце и стройното му мускулесто тяло я пронизваше болезнено от горе до долу. Отново я налягаше мъката, че може би никога повече нямаше да го види, и все се насилваше да повтаря, че по света има и други мъже. Ето, тя имаше възможност да се движи из красивите стаи на господаря си, да се любува на изящните мебели и нямаше защо да страда. Ако трябваше да прекара остатъка на живота си в Торнууд, по-добре да го прекара като камериерка, отколкото като помощничка в кухнята.

Само едно нещо смущаваше безоблачното й щастие и то беше, че сър Бексли й обръщаше повече внимание от необходимото. Господарят й изпитваше истинско задоволство да я хване натясно в някоя от стаите или в мрачния вестибюл и внезапно да я сграбчи или ощипе, а после гръмогласно да се засмее, оставяйки я смутена и объркана. Отначало Мод не знаеше какво да прави в такива случаи. Тя беше благодарна на господаря си, че я бе преместил на работа в красивата си къща, но това не значеше, че в замяна трябваше да му предложи тялото си! Но как да му го обясни? Кук я беше предупредила, но със своята наивност Мод изобщо не предполагаше, че това можеше да се превърне в сериозен проблем.

Едно нещо обаче знаеше със сигурност и то беше, че няма да ги остави да се разпореждат с живота й както с Хети. Тъй като нямаше някой, който да гори от желание да се ожени за нея, като я изхвърлеха от Торнууд, тя трябваше да отиде да работи във фабриката. Не, по-добре да си има работа със сър Бексли, отколкото това. Просто трябваше да се опита да стои по-далеч от него и да се надява, че той щеше да си намери някоя друга слугиня, за да се забавлява. Това поне беше някаква надежда.

През първите няколко седмици нещата вървяха нормално. Сър Бексли й обръщаше малко внимание най-вече заради факта, че жена му не се чувстваше добре и си стоеше през повечето време в къщи. Мод усърдно си вършеше работата и се стараеше да не нарушава решението си. Проблемите й изглеждаха решени.

Господарят не беше единствената й мъка. Жена му бе тази, с която всички в къщата трябваше да се съобразяват. Лейди Джулия се бе разболяла от ангина, която само усложни и без друго не дотам приятното й благоразположение. Досега Мод търпеливо бе понасяла непрестанното придиряне на господарката си. Лейди Джулия не можеше да бъде умилостивена, защото дори човек да си вършеше задълженията с повишено внимание, тя винаги намираше повод да се заяде за нещо, което не бе наредила да се направи, но за което очакваше слугите сами да се досетят по някакъв начин. Лошият й нрав се бе отпечатал и на постоянно сбърченото й лице и Мод изобщо не се учудваше защо господарят й търсеше утеха при прислужниците. Съпружеското му ложе сигурно отдавна бе изстинало.

Въпреки че не правеше нищо, за да предизвиква нейна светлост, Мод имаше чувството, че самото й присъствие бе достатъчно, за да вбеси господарката й. Разбира се, повтаряше си Мод, тя бе злонамерена и лоша и по отношение на всички останали, но момичето все пак се надяваше, че ще си спечели някакво уважение, ако усърдно и безропотно си вършеше работата. Ставаше обаче така, че всичко, което правеше, само й докарваше още по-язвителни забележки и увеличаваше списъка на ежедневните й задължения.