Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Емирът заповядал на великия везир Бахтияр да събере дивана — държавния съвет. Диванът се събрал в дворцовата градина. Тя била забележителна градина, една от най-прекрасните в света. Редки плодове зреели тук на клонести, разкошни дървета — камфорни, бадемови и хорасански кайсии, сливи, смокини, портокали и много други плодове, които е невъзможно да се изброят. Рози, теменуги, шибои, лавандула и анемони растели на цели купчини и изпълвали въздуха с райско благоухание; маргаритки се смеели и нарциси влюбено ги гледали; шуртели шадравани, стада златни рибки сновели из мраморните басейни и навсякъде били накачени сребърни кафези, в които цвъртели, свирели и чуруликали на разни гласове чуждоземни птици. Но везирите, сановниците, мъдреците и поетите равнодушно минавали покрай тях, чужди на тая вълшебна красота, без да видят и чуят нищо, защото всичките им мисли били заети с грижите да се издигнат, да се предпазят от ударите на враговете си и да нанесат на свой ред също такива удари и в техните корави, изсъхнали сърца не оставало вече място за нищо друго, и ако изведнъж всички цветя в целия свят повехнели и всички птици в света престанели да пеят, те нямало да забележат това, погълнати от честолюбивите си алчни кроежи. С очи, лишени от блясък, със стиснати безкръвни устни, те вървели, като шляпали с чехлите си по пясъчните пътеки, изкачвали се в беседката, оплетена с разкошните тъмни листа на чимшира, и след като подпирали на стената жезлите си, украсени с тюркоази, заемали местата си на копринените възглавки. Навели глави, увенчани с огромни бели чалми, те чакали безмълвно повелителя. Когато той влязъл — с тежки стъпки, без да поглежда никого, с печата на мрачна размисъл по лицето, — всички станали, навели се в поклон почти до земята и така, без да се изправят, стоели, докато той не им дал кратък знак с ръка. Тогава коленичили, както изисквал дворцовият обичай, и се отпуснали с цяло тяло на петите си, като при това докосвали килима с пръстите на отпуснатите си ръце; всеки от тях се мъчел да отгатне върху чия глава ще се излее днес гневът на емира и каква полза може да извлече от това за себе си.

Зад гърба на емира се строили в полукръг, както обикновено, придворните поети и тихичко се прокашляли, за да си прочистят гърлата. Най-изкусният от тях, който носел титла „цар на поетите“, повтарял наум съчинените тая сутрин стихове, като се тъкмял да ги каже пред емира уж в порив на свръхестествено вдъхновение.

Дворцовият мухобиец и емирският наргилджия заели определените им места.

— Кой е повелител на Бухара? — захванал емирът с тих глас, който накарал всички да потреперят. — Кой е повелител на Бухара, питаме ви, ние или той — този проклет богохулник Настрадин Ходжа?! — Той се задъхал за миг и като надвил яростта си, завършил заканително: — Емирът ви слуша! Говорете!

Над главата му се клатели ветрилата от конски опашки; свитата мълчала, обзета от страх, везирите незабелязано се побутвали с лакти.

— Той размири цялата държава! — отново захванал емирът. — Той вече три пъти успя да смути спокойствието на нашата столица! Той ни лиши от покой и сън, а нашата хазна — от законни доходи! Той открито призовава народа към въстание и бунт! Как трябва да постъпим с такъв престъпник — питаме ви ние?

Везирите, сановниците и мъдреците отговорили в един глас:

— Той безспорно заслужава най-жестоко наказание, о, средоточие на вселената и убежище на света!

— А защо досега е още жив? — попитал емирът. — Или ние, вашият повелител, чието име трябва да произнасяте само с трепет и винаги паднали по очи на земята, което впрочем не правите от леност, дързост и нехайство, или, повтарям, ние сами трябва да отидем на пазара да го хванем, докато вие се отдавате на празно чревоугодие и разврат в харемите си и си спомняте за задълженията си пред нас само в дните, когато получавате заплата? Какво ще ни отговориш, Бахтияр?

Като чули името Бахтияр, всички останали облекчено въздъхнали. По устните на Арсланбег, който имал стара вражда с Бахтияр, се плъзнала злорада усмивка. Бахтияр, скръстил ръце на корема си, се поклонил доземи на емира.

— Да пази аллах великия емир от беди и нещастия! — захванал той. — Предаността и заслугите на нищожния роб, който е само прашинка в лъчите, на емировото величие, са известни на емира. До назначаването ми на длъжността велик везир държавната хазна беше винаги празна. Но аз определих множество мита, установих такса за назначаване на длъжност, обложих с данъци всичко в Бухара и сега нито един жител не може дори да кихне, без да плати за това на хазната. Освен това намалих наполовина заплатите на всички дребни чиновници, войници и стражари, като възложих грижите за изхранването им на бухарските жители, с което спестих на емирската хазна, о, повелителю, доста множко. Но аз не съм казал още всичко за заслугите си: в старанията си стигнах дотам, че на гробницата на светейшия шейх Богаеддин отново почнаха да се извършват чудеса, което привлече към тази гробница много хиляди поклонници и хазната на нашия владетел, пред когото всички останали господари на света не са нищо друго освен прах, всяка година се изпълва с пожертвования и доходите се увеличиха многократно…