Мартин Скот - Траксас

— Нищо не чувствам — възрази Сарина

— Защото носиш защитна огърлица — припомни й Тас. — Аз също. Но не и останалите.

Откъм центъра долетяха викове. Излязохме от Стадиум Супербиус и спряхме като вкопани пред гледката на горящия град. Жълти огнени езици подскачаха към небето, срещнати от първите лъчи на слънцето. Сарина ми подаде писмото и каза троснато:

— Златото.

Дадох й го, макар да не виждах за какво може да й послужи. Отнякъде се появи Гликсий и опита да изтръгне писмото от ръцете ми. Сарина му нанесе светкавичен удар с крак и Гликсий тупна в безсъзнание на земята.

— Не обичам, когато се опитват да ме изиграят — промърмори Сарина, извади дълъг крив нож и коленичи над него. Помислих, че възнамерява да го довърши, но вместо това тя сряза въженцето на амулета му и го смъкна от шията му. На устните й трепкаше зла усмивка.

— Щастливо пробуждане — рече тя и прегърна Тас през кръста. Тас прошепна някакво заклинание и двамата се издигнаха във въздуха.

— Не можете да изоставите Тюрай на произвола на съдбата!

— Струва ми се, че Лизутария, Небесната господарка, бе открила заклинание, което да неутрализира Ужаса от Осмата миля на Хорм Мъртвешки — провикна се Тас. — Може и да успее да ви спаси, ако успеете да я събудите.

Двамата се изгубиха в тъмнината.

— Защо ако успеем да я събудим? — попита Макри.

— Намеква за пристрастията й към тазиса. Непрекъснато го пуши с едно огромно наргиле.

Гликсий се размърда.

— Дай по-добре да се махаме.

Побягнахме. Зад нас Гликсий нададе безумен вик и започна да бълва архаични заклинания, много повече, отколкото би могъл да задържи в главата си при нормални обстоятелства. Статуите започнаха да падат от постаментите, а стените изригнаха в пламъци под въздействието на гневните изблици на разярения магьосник.

— Зла жена е тази Сарина! — простенах, след като се скрихме зад ъгъла на една от близките сгради. — Мисля, че ще постъпи по същия начин и с Тас, след като престане да й е нужен.

Изведнъж се озовахме сред тълпа обезумели граждани, които размахваха тояги и саби и се нахвърляха върху всичко, което се движи. Някаква старица замахна да удари Макри. Макри я изрита, но мястото на нахалницата бе заето от едър северняк наемник, който цепеше въздуха с бойна секира.

Избягахме в една странична уличка с надежда да открием спокойно местенце, но навсякъде в града цареше неописуема суматоха. Пътищата към всички градски врати бяха изпълнени с изгубили разсъдъка си нещастници.

От мрака изникна нечия ръка и сграбчи Макри за рамото. Тя викна нещо и се изгуби в тъмния отвор на един вход. Скочих след нея и я открих в прегръдките на дребна фигура — Ханама. В тъмнината не прецених добре посоката и се ударих в стената.

— О, божичко, една пощуряла Убийца! — изстенах и протегнах ръце към шията й.

— Не съм пощуряла — отвърна хладно Ханама. Пръстите й играеха по огърлицата на шията й. Всъщност не беше огърлица, а превръзка от Елфическия воал — също като моята.

Не знаех дали срещата ни беше съвпадение, или Ханама отново ни бе проследила. Точно в този момент нямах време да размишлявам по въпроса.

Ханама надникна навън и огледа тълпата с отвращение.

— Не обичам, когато нещата излязат извън контрол. Сега гилдията ни няма кому да служи.

— Така е, Ханама. На кой му трябва убиец, когато всички се избиват? Предполагам, че аз също мога да се смятам за безработен.

— Най-добре по-бързо да идем при Лизутария — каза Макри и обясни на Ханама за неутрализиращото заклинание. Ханама се съгласи, а аз я изгледах подозрително. Държеше се доста странно за жена с подобна професия. Обикновено Убийците предпочитат да действат самостоятелно. Не залагах кой знае какви надежди на Лизутария, но друга възможност като че ли нямаше. Освен това ако някой въобще можеше да вкара в правия път всички тези безумци, това бяха само силните магьосници от „Истината е красива уличка“. Не бих казал, че присъствието на Ханама ми действаше успокояващо, но не намирах сили да я помоля да си върви.

Щом излязохме на открито, върху нас се нахвърлиха двадесетина тежковъоръжени и напълно обезумели войници. Побягнахме. Ханама водеше, а аз я следвах по петите.

За нещастие не само ние се бяхме отправили към „Истината е красива уличка“ Дори лудите си даваха сметка, че това е примамливо място за подпалване. В града само магьосниците и членовете на кралската фамилия носеха защитни амулети, но тези полезни предмети не бяха достатъчни, за да ги отърват от ноктите на обезумялата тълпа.