Мартин Скот - Траксас

— Май ще скъсим времето за посещение.

Още двайсетина орки излязоха от гората, придружени от неколцина тежко въоръжени човеци. Заобиколиха ни мълчаливо, докато се проклинах за небрежността си и се питах дали ще ми позволят да се срещна с Хорм очи в очи. Едва ли, точно от тази страна на Езерото. Вероятно бе отнесъл дуата и се беше върнал да чака Гликсий или който там щеше да му донесе писмото на принца. Макри си смъкна забралото, хвана сабя в лявата ръка и секирата в дясната и се приготви да си продаде скъпо живота. Аз все още се надявах на преговори.

Хорм се приближи към нас. Лицето му беше мъртвешки бяло, а чертите, макар и нелишени от известна привлекателност, бяха неподвижни, като издялани в камък. Непрогледно черните му очи се впиха в мен. Гъстата му черна коса бе разпиляна по раменете. Въпреки горещината той носеше черно наметало. Аурата му беше толкова могъща, че я усещах като нетърпимо изгарящо присъствие.

Направих се на храбър и кимнах небрежно.

— Здравей, Хорм Мъртвешки. Надявам се, че тук всичко е наред.

— Предупредих те да не ми се мяркаш пред очите.

После настоя да узнае какво ме води насам.

— Едно кредитно писмо, което принцът непредвидливо е дал на Гликсий Драконоубиеца.

— То е за мен, не за теб.

— Съжалявам, Хорм, но просто не може да позволим подобно нещо да ти попада в ръцете. Преторът Цизерий предложи да го откупи срещу солидна сума. — Последното беше лъжа, но просто ми хрумна. Хорм поклати глава. Мислел да си запази писмото на принца.

— Имам други планове за него, Траксас. Нима ме смяташ за такъв глупак, че да не оценя значението му? Кралското семейство ще плаща до края на дните ми, ако иска да си затварям устата.

— Кралят на Тюрай не плаща на изнудвани — отвърнах наперено.

Хорм Мъртвешки се изсмя.

— Освен ако не иска популарите да му видят сметката.

Орките стегнаха обръча още по-плътно. Бяха грозни, ужасно грозни и въоръжени до зъби.

— Траксас, как смееш да ми противоречиш? Ти си един немощен червей.

— И друг път са ми го казвали. Оправям се някак.

Извадих от чантата си малка топка.

— Какво е това? — попита присмехулно Хорм.

— Детска играчка — отвърнах и хвърлих топката на земята. Тя избухна с ярка светлина, последвана от няколко оглушителни трясъка. Конят на Хорм отскочи уплашено. Орките също трябваше да положат усилия, за да овладеят животните си. Двамата с Макри не се нуждаехме от подкана — пришпорихме нашите коне, пробихме си път през линията им и се скрихме в гората преди някой от тях да пусне дори стрела подире ни.

— Умен ход — одобри Макри, когато спряхме да си отдъхнем.

Права беше. Само хитрец като мене можеше да знае, че тюрайските коне са привикнали към градските фойерверки, за разлика от тези на орките.

Забавихме ход, тъй като трябваше да се промушваме под ниските клони. Зад нас се чуваше шум от преследване, но не се бояхме, че ще ни настигнат — шубраците пречеха да се развие висока скорост.

— Колко далече е Приказното езеро?

— На стотина метра.

— И какво ще стане, ако не мога да стигна там?

— Ще се помолим на феите.

Внезапно излязохме от гъсталака и се озовахме на малка поляна, през която ромолеше искрящо поточе. На другия бряг на поточето бе застанал еднорог.

— Стигнахме — казах и скочих от седлото.

— Брей! — възкликна Макри. Еднорогът само ни изгледа с безразличие и се наведе да пие. Присъединих се към него и си наплисках лицето.

— Безопасно ли е?

— Макри, в Приказното езеро всичко е безопасно. Стига да не оставаш през нощта.

Откъм дръвчетата долетяха четири феи. Бяха високи по шест пръста и облечени с яркоцветни дрехи. Запърхаха като пеперуди около лицето на Макри — изучаваха я внимателно. Появиха се още четири, после нова група и накрая Макри се озова в плътното обкръжение на сребристокрилите феи. Те започнаха да кацат върху раменете й и да се разхождат по ръцете й.

— Май те харесват. Така и предполагах.

Отнякъде долетя тъжният стон на флейта. Сега вече бяхме извън обсега на орките. Колкото и да е странно, бяхме забравили за тях и за дебнещата ни опасност и се любувахме на феите и еднорога.

— Това място е чудесно — възкликна Макри и си свали ризницата.

Аз бях на същото мнение. Бях изненадан от себе си — смятах, че съм станал непоправим циник.

— Това пък какво е? — попита Макри, когато на поляната се показа получовек-полукон.

— Кентавър. Доста интелигентен, твърдят мнозина, сред които и самият Ласцивий.