Мартин Скот - Траксас

Макри се ококори. Бях направил същото, когато го чух от самия принц, който в един от редките моменти на просветление осъзна, че пращането на писмо, гарантиращо с печат и подпис плащането на шест чувалчета дуа, не може да се категоризира като особено мъдра държавническа постъпка.

Ако обществото научеше, можеше направо да отменят изборите. Популарите щяха да получат властта наготово. Гражданите на Тюрай биха простили на кралската фамилия много неща, но не и търговия с наркотици, при това организирана от някакъв побъркан оркски магьосник. Особено в момент, когато принцесата трябваше да бъде съдена за убийството на дракон. Нещастното кралско семейство. Започвах да ги съжалявам.

— Не трябваше да се замесваш — продължи да опява Макри.

— Цизерий ще ми плати шестстотин гурана, ако успея да измъкна синчето му и принца от тази каша.

— Отивам да си наточа сабята.

Наехме коне и рано на другата заран потеглихме на път. Не знаех кой ще отнесе писмото на принца до езерото и възнамерявах да съм там преди него, за да го пресрещна. Или пък да получа пратката с дуа, а после да я разменя за писмото. Макри се беше окичила с обичайния си асортимент от оръжия, включващи няколко заострени звезди за мятане, каквито досега не бях виждал.

— Това не са ли оръжия на Убийците?

Тя кимна.

— Видях ги на колана на Ханама в нощта, когато се бихме. Реших да ги изпробвам.

Улиците все още пустееха, ако не се брояха два пресни трупа и неизменно присъстващите просяци. От доста време бях престанал да им обръщам внимание, макар някои от тях да бяха доста обиграни в умението да пораждат съжаление — майки с уродливи деца, ветерани от войната с липсващи крайници, слепци и така нататък. Тюрай не е място за стари, болни и недъгави, за хора без приятели и семейство. Което породи няколко тъжни мисли и за собствената ми съдба. Кой ще ме гледа, когато стигна преклонна възраст и закретам по улиците?

Приказното езеро е на два часа езда от града, а пътят се вие между живописни ферми и покрити с горички хълмове. Езерото е разположено сред гората, служеща за граница между Тюрай и Мисан, нашия източен съсед. В Мисан никога не се случва нищо интересно, а и как иначе, като там освен бедни селца се срещат само скитащи номади. Отвъд Мисан се простират неколкостотин мили необитаеми пущинаци, а зад тях започват земите на орките.

Известно ми беше, че Гликсий Драконоубиеца ще получи „ангелския хор“ в близост до Езерото. Щеше да му го донесе лично Хорм Мъртвешки.

— Защо са избрали Приказното езеро за място на предаването? — попита Макри.

— Гликсий е настоявал. Той знае, че Хорм е наполовина орк и следователно не може да се приближава до Езерото. Предполагам, че Гликсий не му вярва и иска да получи пратката някъде, където ще може да я огледа на спокойствие, без да се опасява, че Хорм може да му изиграе някой номер или просто да му отнеме кредитното писмо на принца, без да достави стоката. Каквото и да стане, трябва да открием това писмо.

Не исках да обсъждам и един друг въпрос, чийто отговор скоро щяхме да узнаем — дали Макри ще бъде допусната в околностите на Езерото. Какъвто и дух пазител да охраняваше тези места, едва ли бе свикнал с присъствието на същества, в чиито жили си дават среща оркска, елфическа и човешка кръв. Посъветвах Макри да се усмихва непрестанно и да си мисли само за хубави неща. Казват, че това се харесвало на феите.

Навлязохме в суха безводна местност. Земите около града са снабдени с иригационна система, която се подхранва от реката, но тук водата е дефицитна. Основната причина вероятно е недалновидното използване на почвата от селяните, довело до нейното изтощаване. Малко по-нататък теренът взе да става хълмист, по-често се срещаха дървета и храсталаци. Тук падат повече дъждове, отколкото в крайградските райони. Веднъж Астрат Тройната луна ми обясни причината за това, но съм я забравил. Вече виждахме гората на хоризонта. Вдигнах глава към небето. Не се чувствах никак добре тук, на откритото. Свикнал съм си с града. Освен това бях поотвикнал да яздя и задникът ме болеше. Макри яздеше без седло, като истинска варварка, каквато е всъщност. Изглежда, горещината не й пречеше, въпреки ризницата от метални халки, която бе навлякла. Секирата й бе окачена на седлото, а двете й саби бяха кръстосани на гърба й. И двамата носехме леки шлемове.

След още два завоя доближихме гората.

— Никога не съм била в гора — неочаквано каза Макри.

Кимнах и в този момент откъм близкия шубрак се зададе Хорм Мъртвешки начело на група от двайсетина оркски воини.