Уолтър Скот - Ламермурската невеста

Такива бяха разсъжденията на майката, за която нравствените качества на нейните деца и бъдещото им щастие не бяха нищо в сравнение с почестите и временната слава. Но размислите й за дъщерята, както често се случва с някои родители, особено когато те са прекалено надменни и нетърпеливи, бяха съвсем погрешни. Под маската на крайно равнодушие в характера на Луси се таяха семена на страсти, които можеха да поникнат за една-едничка нощ като кратуната на пророка, известна от светото писание, и да поразят околните с необикновената си сила. Ако Луси изглеждаше безразлична, това бе, защото още нищо не бе пробудило чувствата й, спящи в гърдите. Животът й до този миг течеше спокойно и еднообразно, а навярно щеше да бъде и щастлив, ако това спокойно течение не беше река, понесла водите си към страшна бездна!

— И тъй, Луси — обърна се към нея баща й, влязъл в стаята й, когато тя спря да пее, — умникът, който е съчинил този романс, те учи да презираш света, преди да си го опознала. Не е ли твърде прибързано? А може би изричаш тези думи по примера на другите девойки, които се стремят да се показват равнодушни към удоволствията в живота, докато някой прекрасен рицар не ги убеди в противното?

Луси се изчерви и почна да се оправдава пред баща си, че е пяла романса, без да има нищо предвид; според желанието на баща си тя веднага остави лютнята и стана, за да го придружи на разходката. Големият и сенчест парк напомняше гора за лов на дивеч; той се разстилаше по склоновете на планината, която се издигаше зад замъка, а самият замък, както вече споменахме, бе построен в планински проход, изкачващ се от равнината, и изглежда, бе издигнат в тази теснина, за да пази гъстия лес, ширнал се зад него с цялото великолепие на буйната си премяна. Бащата и дъщерята, хванали се под ръка, поеха към тази романтична местност по една прелестна алея, оградена от брястове, преплели клоните си в свод. Там между дърветата се виждаха кошути да бродят в далечината. Както се разхождаха в парка и се любуваха на природата — а сър Уилям Аштън въпреки съвсем различния характер на заниманията си умееше да цени и да разбира прекрасното, — те срещнаха горския, когото наричаха още и пазач на парка. С арбалет на рамо той отиваше към гъстата гора на лов; момчето му го следваше и водеше ловджийско куче.

— А, Норман — каза сър Уилям в отговор на поздрава на горския, — ще ни гощаваш с еленово месо, така ли?

— Познахте, ваша милост. Ако обичате, елате с нас на лов.

— Не, не — отвърна сър Уилям и погледна дъщеря си, пребледняла само при мисълта за бликащата кръв на поразената кошута, макар че ако баща й би изразил желание да тръгне с Норман, тя щеше безропотно да го последва.

— Колко жалко — отбеляза горският и повдигна рамене, — че никой от господарите не нека дори да погледа как се прави лов. Надеждата ми е, че капитан Шолто скоро ще се върне, иначе съвсем бих зарязал тая работа. Е, вярно, мастър Хари би стоял в гората от зори до мрак, ама него така го стягат с проклетия латински, че топ съвсем ще пропадне, доброто момче, и от него няма да излезе мъж на място. А казват, не било така във времето на покойния лорд Рейвънсууд: тогава на лов за елени се стичало мало и голямо, пък като трябвало да се убие животното, подавали нож на самия господар, а той за награда дарявал на ловеца цяла крона. А Едгар Рейвънсууд — мастър Рейвънсууд, — за него смело може да се каже, че от времето на Тристрам 26 26 Легендарен рицар, който бил несравним стрелец, ездач и майстор на боя с меч. — Б.пр. не се е раждал по-добър ловец. Щом се прицели той, празно няма. Ама ние тука съвсем зарязахме лова.

Приказките на горския не се харесаха на лорд-пазителя. За него беше ясно, че слугата му почти открито го презира за неговото равнодушие към лова, защото любовта към това занимание в епохата, за която става дума, се е смятала за вродено и неотменно качество на истинския благородник. Но тъй като главният горски се смята за твърде важен човек в замъка и има право да говори, без да подбира думите си, сър Уилям само се усмихна в отговор на думите му и каза, че днес му предстои работа по-важна от лова, като веднага за поощрение измъкна кесията си и даде на горския една крона. Норман прие монетата така, както слугата сервитьор от претенциозна странноприемница прибира двойния бакшиш, получен от някой недодялан провинциален аристократ — усмихна се и изрази с това не толкова удоволствие, колкото презрение към невежеството на щедрия господар.