Кристина Скай - Индия

— Дев, не мога… не мога да дишам.

— Нито пък аз, скъпа. — Отметна широкия колан на роклята й, вдигна единия й крак върху кръста си и плъзна нагоре фустите й; погледът му потъмня при вида на млечнобялата й кожа. — Тук ще бъде, ma mie. Не мога да чакам. И без това ми се струва, че чакам вече цяла вечност.

— Да, тук. Веднага.

И го направиха тук, начаса. Индия го посрещна насред път — гореща женска страст с твърдо мъжко желание. Дланите й се вкопчиха в раменете му и тя го привлече по-дълбоко в себе си.

— Doucement 15 15 Бавно, полека (фр.) — Б.пр. , красавице! — рече дрезгаво той. — Ако действаме така припряно, ще ти причиня болка.

Но младата жена гореше от всяко негово докосване, гореше от месеците, изпълнени с фантазии и суровата реалност на изминалата нощ. Кръвта на Деламиърови гореше във вените й и не оставяше никакво място за търпение.

— Дай ми бъдеще, Дев. Тук, на тази огряна от слънцето маса, помогни ми да имам друго дете. Той също щеше да иска това от нас, струва ми се.

Дрезгавата й молба проряза Торн. Ръцете му я стиснаха още по-силно и той проникна още по-дълбоко. Усети как тя го обхваща като във вакуум. Целуваше лицето й, дланите, шията, като опитваше да запази хладнокръвие.

В този момент ръцете й се плъзнаха надолу и го обхванаха и той вече бе напълно в нейна власт.

Затвори очи. Ръцете му трепереха, когато я постави да легне, като се движеше бързо и дълбоко, толкова дълбоко, колкото може да проникне изобщо един мъж.

И двамата бяха изгубени, изгубени за всичко друго, освен за желанието, което се вихреше свободно и неограничавано. Младият мъж шепнеше непрестанно, думи, които боготворяха красотата й и се възхищаваха на дивия й кураж. Обичаше я не само с тялото и сърцето си, но и със своите слова.

И наградата му бе пълното й отдаване.

Усмихна се мрачно, когато почувства, че тя се напрегна под него, изви гръбнак и се вкопчи в раменете му. После дишането й се успокои и той я понесе отново към главозамайващи висини, към вълшебни пейзажи.

Индия потръпна, когато се върна отново към спокойното каре от слънчева светлина в спокойната стая в едно спокойно кътче на Норфолк. Отвори очи, унесени и замъглени от желание и присви решително устни.

— А сега е твой ред, немирник такъв. Вече се наситих на чара ти.

Раздвижи се, все така долепена до него, а ръцете й правеха мъчителни, невероятни неща с всичките му мускули.

Торн потрепваше при всяко едно еротично движение.

— Исках да ти покажа колко съм сериозен. Исках да ти покажа колко добре мога да раболепнича.

Очите на лейди Деламиър блеснаха, когато огледа слетите им тела.

— Скъпи ми съпруже, ти наистина раболепничиш прекрасно — измърка тя. — Но разказвала ли съм ти за красивия офицер, който се опита да ме убеди да избягам с него след…

Както се бе надявала, отговорът на нейния любим бе незабавен и бурен. Ръцете му се впиха в меките й бедра и той проникна дълбоко в нея, забравил всякакви задръжки. Сега те бяха просто двама, които искаха да погребат тъжните спомени и да изковат първото от много щастливи „утре“.

Двама, които бяха открили, благодарение на някакво великолепно чудо, че понякога в смъртта можеха да се крият семената на живота.

Две графства по-нататък, в Лондон, херцог Уелингтън вдигна поглед от отрупаното си бюро към своя секретар, който държеше запечатано писмо.

— Това не е поредната заплаха със смърт, надявам се, Стивънс? — През последната седмица вече бяха пристигнали три такива писма, а един разгневен бивш войник дори нападна каретата му. — Скоро трябва да се връщам на Континента.

Този път, след като разгъна фината хартия, лицето на херцога се озари от щастлива усмивка.

— Дяволски добра работа са свършили! Малката е спасена, Стивънс. Трябва да се чукнем за благодарност.

— Разбира се, ваше височество.

Адютантът се обърна. С точните си движения, привлекли в началото погледа на неговия шеф, отвори шишето с бренди и внимателно наля от отлежалата течност в красива кристална чаша.

— Вземи една и за себе си, Стивънс. Това събитие заслужава да бъде чествано. С известен късмет Торнуд ще хване и останалите, и групата, наречена „Аврора“, няма да ни създава повече проблеми.

Чашите звъннаха. Двамата мъже отпиха мълчаливо от брендито. След това, като въздъхна дълбоко, Уелингтън се върна на бюрото си при планината от документи, която сякаш ставаше дори по-висока от обикновено при посещенията му в Лондон.