Кристина Скай - Индия

Самотна сълза блесна върху извивката на рамото й. Възможно бе да е нейна, не бе изключено да е и негова… вероятно бе и на двамата.

Но когато Индия отвори очи, в тях имаше обвинение.

— По дяволите честта ти, Дев. Не искам дълг или въздържаност. Искам да бъдеш с мен. Искам да чувствам как горещото ти семе се излива в мен и да знам, че в мислите ти няма място за никоя друга жена, освен за мен. Ако не можеш да ми дадеш това, просто ще трябва да си намеря друг мъж, който…

Той я прекъсна я с проклятия, като продължаваше да стиска бедрата й и да я държи неподвижно — пленница на дивия бяс, който бе предизвикала в него с думите си.

— Никакъв друг мъж. Нито сега, нито когато и да било.

Една цепеница в огъня изпука и се пръсна на хиляди искри.

Очите на лейди Деламиър светнаха.

— Не, така ли?

— Не, дявол да го вземе.

Торн стисна челюсти и се плъзна наполовина в нея.

Тя се изви.

Той не помръдна.

— Не?

Това беше полушепот, полупредизвикателство.

— Не. — Отговорът му бе по-скоро стенание, тъй като Индия се притисна плътно към него, като го призоваваше да се прибере у дома, към зората, която можеха да разпалят заедно. — Никога — добави дрезгаво той и проникна още по-дълбоко.

Младата жена потрепера.

— Не ме… щади, Дев! Не ни щади!

Беше неин пленник; също както тогава, на многолюдната брюкселска улица, когато вятърът бе духнал в краката му глупавата й сламена шапка с копринени ягодки. Както в осветената от луната градина, ухаеща на рози.

— Няма.

И точно така и направи. Тласъците му бяха силни, дълбоки, и всеки един от тях я отместваше по малко върху прекрасния килим. Тя го посрещаше, отговаряше му, подтикваше го.

Допълваше го.

И извика, когато вълната на удоволствието я заля отново.

Погледът й бе замъглен, а ръцете й — сплетени в косите му, когато той на свой ред достигна кулминацията, само секунди след нея.

Дори тогава пръстите му не я пуснаха и тялото му не се отдръпна. Само отпусна бавно глава, после се завъртя на една страна, без да я изпуска от обятията си.

Много по-късно, когато страхът се завърна, когато мисълта за Алексис не можеше да бъде държана повече настрани, той се надвеси отново над нея и телата им се сляха пак, страстно и диво, водени от сила по-примитивна дори от страха.

Краят на лъжите.

Зората на всичките техни „утре“.

И когато най-после заспаха, тя със сгушена върху гърдите му глава, това бе най-естественото нещо на света.

Но даже тогава усещаха неясните сенки, които се промъкваха край тях.

Бележката за откупа пристигна призори.

Изборът на времето не убягна от вниманието на Девлин, заедно с думите, простички и същевременно — смразяващи. „Хайд Парк, край река Сърпънтайн. Непосредствено преди зазоряване утре. Лейди Деламиър, носи диаманта — ако изобщо искаш да видиш отново някога момиченцето.“

Дев се взираше в изпомачкания лист; вената на слепоочието му пулсираше учестено.

— Утре — повтори дрезгаво той. — Непосредствено преди зазоряване в Хайд Парк.

Изражението му стана сурово.

Индия наблюдаваше как емоциите изчезват от лицето му, как се превръща в безчувствен войник. Едва в този момент си даде сметка колко много се бе променил нейният любим. Беше скрил от нея и тази част от себе си.

— С Иън ще изберем мястото, което ни дава най-големи предимства. Ще изготвим грижливо плана си… надявам се, че ще успеем да го използваме.

— Надяваш се ли? — попита младата жена.

— Ако имат поне малко разум, похитителите на Алексис също ще съставят някакъв план — обясни мрачно Карлайл.

— А Фрогет ще се крие тук, метър и половина по-вдясно, зад група храсти.

Дев, Иън, Конър Маккинън и Фрогет седяха в кухнята зад Индия, вторачени в скицата, която Девлин бе направил на парка. С „Х“ бе отбелязано мястото, където тя трябваше да чака похитителите на детето. Ако те решаха да опитат да я замъкнат някъде другаде, беше изключително важно тя да измисли начин да ги задържи на място.

— Разбра ли? Точно тук до дъба. — Торн потупа надебеления „Х“. — Всичко зависи от това, да успееш да ги докараш тук. — Погледна към своята любима, в очите му проблеснаха топли пламъчета. Ръката му се докосна до нейната за частица от секундата. А след това той отново се превърна във войник, суров и безчувствен. — Ще имаме нужда от две карети, от одеяла и храна за Алексис. Тя сигурно ще е… разстроена.

Никой не се възпротиви на това определение, макар всички да знаеха, че то е изключително меко, сравнено с ужаса, който момиченцето щеше да изпита, докато го освободят.