Кристина Скай - Индия

Очите й блеснаха на светлината на тлеещите въглени.

— Кажи го, Дев. Кажи какво искаш от мен.

Не можеше да му помогне, не и сега, не и след всички сенки, застанали помежду им. Този път всичко трябваше да бъде ясно, без никакви недоизказани въпроси.

— Можеш ли да останеш с мен? Само за тази нощ, Индия? Като моя съпруга и любима? Като единственото прекрасно и стабилно нещо в този проклет свят, единственото, което би могло да ме запази да не полудея до утре?

Можеше.

След секунда беше до него. В болезнено мълчание дланите й се насочиха към раменете му, топлото й тяло се притисна в неговото.

„Нека да няма време — молеше се младият мъж. — Да няма време за размисли или спомени. Да няма време за нищо друго, освен за нейната кожа, нежна като розово листенце.“ Всяко докосване до нея едновременно го възбуждаше и изпълваше с отчаяние.

Ръцете й трепереха.

Боже, неговите — също.

Девлин стисна здраво клепачи; допирът на кожата й стопляше кръвта му така, както брендито не би могло да го направи никога. Може би, ако се опиташе с всички сили, щеше да успее да изчисти за малко съзнанието си от мисълта за Алексис, трепереща от студ и страх някъде в нощта.

Но Торн никога нямаше да забрави това. Ниският му дрезгав вик бе като на ранено животно.

Индия го хвана, невъздържана във великодушието си. Нямаше да го изгуби отново, не и след като го бе чакала толкова дълго. През ужасните месеци след Ватерло тя също бе научила много неща, сред които и как да оцелява.

— Слушай, Девлин! Накарай ме да забравя! Направи така, сякаш не сме се разделяли, сякаш е отново пролет и земята под нас е застлана с розови листенца.

Погледът му изгаряше лицето й.

— Ти ми вярваш, нали? Винаги си ми вярвала — заяви учудено той. — Дори когато аз сам не си вярвах.

— Това е друга черта на Деламиърови — отвърна тихо младата жена.

Дланите й се плъзнаха по гърдите му и започнаха да разкопчават ризата. Карлайл разбра, че няма връщане назад.

Двамата бяха прекалено нетърпеливи, за да внимават. Индия се отпусна бавно върху пода, като го дърпаше за ризата върху себе си. Тялото му пламтеше, възбудено до крайност, огънят придаваше червеникави отсенки на кожата му. Торнуд се намръщи, обхвана лицето й в дланите си и се вгледа в очите й.

— Индия? Наистина ли искаш това?

Тя кимна и прошепна:

— Моля те, Дев.

Без да изпуска лицето му от поглед, обхвана възбудения му член в ръката си.

— Боже, Индия. Надявам се, че няма да съжаляваш — отвърна пресипнало младият мъж. Плъзна пръста си в нея и започна да го движи, докато тя потръпна. — Кажи, че няма да съжаляваш.

— Аз… о, Дев…

Удоволствието им нарастваше и заплашваше да ги помете.

Страст, желание и болезнено усещане, че най-после си се прибрал у дома.

— Дев, сега. — Тялото му замръзна над нея; приличаше на изработено от кована мед на светлината на огъня. Разтвори краката й едва когато се убеди, че тя също изгаря от желание.

Искаше я.

Имаше нужда от нея.

Но трябваше да бъде напълно сигурен, че тя също го желае.

Сребристите му очи горяха, когато погали меките розови листенца между бедрата й така, както бе мечтал през всичките самотни нощи на раздялата им. Тялото на Индия се изви към него, търсейки близостта му и тя стисна ядосано юмруци.

— Сега, Дев! Веднага или ще…

Торн затвори очи. Притисна я неподвижно към пода и със стон проникна дълбоко в нея. Тя го обгърна като в коприна, наслаждаваше му се, обвиваше го с неизразима наслада. Той усети като през мъгла как дългите й крака се вдигнаха и се увиха около кръста му.

— Още по-близо, Индия! — нареди гърлено той. — Не ме щади! Не щади и двама ни! Не тази нощ, Принцесо. Тази нощ си ми нужна дива и неутолима.

Ноктите й се впиваха в раменете му, докато цялата се люлееше под неговите тласъци, опиянена от страст.

И толкова дива и невъздържана, колкото само би могъл да я желае.

Това не бе нежно, трогателно притежание. Тази нощ всяко докосване бе диво и грубо, всяка целувка — обезумяла от желание. Нямаше мили слова или приглушен шепот, само трескаво плъзгане на кожа в кожа.

Тук, край гаснещия огън, двамата забравиха за нощта. Създадоха своя собствена зора, в която мислите за войната, за самотата и за ужасеното личице на едно момиченце изчезнаха поне за няколко минути.

Пръстите на младия мъж се бяха вкопчили в косите й. Видя я как извива гръб и чу дрезгавия й вик от удоволствие. Погледът му пламна триумфално, когато тя потрепера и се изви за втори път под него, сплела пръстите си с неговите.