Константин Спиров - Любовен прах

В името на справедливостта ще трябва да заявим, че Ники съвсем не беше пияница. Точно обратното, той нямаше никакъв опит с концентратите, поради което да се напие му се отдаде съвсем лесно. И ето сега, стоеше подпрян на тополата и фиксираше с поглед красавицата. „Искам те, небе“, промърмори в един момент той и бръкна в джоба си за любовния прах. Изскочи иззад тополата и го разпръсна във въздуха около пейката.

— Здравей — каза Ники.

— Здравей — отговори красавицата.

— Не се познаваме, но щом те видях, тъй крехка и нежна на фона на настъпващата вечер, седяща сама на тази пейка, веднага ми се поиска да ти кажа нещо.

— Е?

— Ти си жената на моя живот!

— Хей, прекрасни приятелю — каза красавицата — искам и аз да ти кажа нещо. Връзката на обувката ти е развързана.

— Ъх, да аз…

Ники се наведе да си оправи обувката, като през това време говореше нещо за любовта и своето либидо в частност. Когато се изправи, красавицата вече я нямаше. Отново провал!

Чак сега Ники забеляза, че от известно време в парка духаше силен вятър. Явно вълшебният прах бе полетял във съвсем друга посока. Може би заради алкохола, може би просто заради своята натура, в един миг Ники почувства провала със всяка частица от своето тяло. Паркът изведнъж замлъкна със своите хаотични звуци, и цялата природа — от слънцето до приближаващия се до него хоризонт, от черните сенки до надвесилите се дървета, всичко застана с главата надолу и започна да повтаря една единствена думичка:

— Неудачник!

На другата сутрин Мая не дойде на училище. Доста странен факт, като се има предвид, че Мая бе отличничката на класа. Не дойде и следващия ден. На третата сутрин Ники го обхвана тревога. Какво беше облекчението му, когато същия следобед я видя да разкарва из квартала своето малко колело. Когато забеляза Ники, започна да излъчва щастие.

— А, Ники, здравей, така се радвам че се срещнахме…

— Здравей, Мая, къде се скри толкова време — попита Ники.

— А, бях болна. Малка настинка и нищо повече… Но ако майка ми разбере, че пак съм с колелото, лошо ми се пише.

— Всички родители са такива и такива си остават — внимателно каза Ники. — Между другото как е джантата?

— А, нищо работа, баща ми я оправи веднага. Ех, Ники, ела, да си поговорим, имаме да си разказваме толкова много неща. Ела, ела, качи се горе у нас… Ще те черпя с едно кафе. У нас няма никого, — устните и застинаха в загадъчна усмивка.

— Ах, да, разбира се…

— Само има един проблем. Асансьорът не работи… Ще ми помогнеш ли да качим колелото догоре…

— Хе, че то се подразбира от самосебе си.

— Съжалявам, че така се получи — заоправдава се тя — ама ако го прибера в мазето, нашите ще разберат, че съм го изнасяла…

— Няма проблеми, това е моя работа — важно заяви Ники.

„Няма проблеми“, продължи да си мисли младият поет, докато го изкачваше четвъртия етаж. На площадката преди седмия, прехвърли колелото върху лявото си рамо и изтри челото си си с освободената ръка. Преминавайки деветия етаж, Ники вече съвсем не беше така сигурен, дали наистина няма проблеми. Ала ето, най-после дойде заветния дванадесети етаж и Ники положи колелото пред вратата на Мая.

— Ах, ти, Мечо Пух, дръпни се от вратата за да мога да вляза — каза Мая и по лицето и се появи същата дяволита усмивка. Отключи вратата и вкара колелото вътре.

— Почакай малко на вратата, Ники и се готви за изненадка — продължи момичето с леко приповдигнат глас.

Входната врата се затвори пред очите на Ники, но той беше готов да чака. Та ако ще цяла вечност.

Най-после вратата се отвори. Мая стоеше на прага, държеше в ръцете си чинийка с кафе.

— Истинско бразилско, ето я изненадката. Да те поканя вътре, но нали разбираш, не е удобно… Както вече ти казах, у нас няма никого…

Ники скочи като попарен. В следващия момент вече бе прекосил всичките дванадесет етажа и тичаше като луд из парка. Дърветата наоколо препускаха бясно а клоните им плющяха… Десния му крак нагази в някаква локва.

— Миг, дръзновение, моментно… Ах, безумци, „Живей за мига“ казвате вие. Ами ако мигът не е истински? Ако мигът е фалш, насилие… Ето ти на тебе, миг… — извика Ники и изсипа всичкия прах от джоба си в локвата.

Отново побягна. Продължи да тича докато гърдите му започнаха свирят. Стигна до някаква поляна, легна на тревата. След това си позволи да се разплаче. Дълго стоя на поляната, там го завари и Мая.

Косите на и бяха разрошени и нейните къдриците падаха на всички страни като някакво разбунтувано море. Беше се навлякла с дебело палто, но между копчетата още прозираше нощницата. „Стоп, каква нощница?“, сепна се изведнъж Ники. И тогава в съзнанието му отново изникна онзи миг. Мая, застанала на прага държи в ръцете си чинийката с кафето, а устните и, застинали в шеговита усмивка, се готвят да го наранят… Но нощницата, какво правеше на нея тази лека, копринена нощница?