Константин Спиров - Любовен прах

— Ето ви я, вземете я, моля ви се…

Дядото се усмихна, грабна шапката и я сложи на главата си. „Току що направих един човек щастлив“, констатира Ники. И наистина, доста интересно изглеждаше този дядо — жълтеникаво-бели коси, дълга рядка четена, мръсна бархетна риза и големи уродливи устни, застинали в най-щастливата усмивка, която човек може да си представи. И шапката на главата, разбира се.

Циганката подаде на Ники двата стръка трева.

— Пази ги, ценни са — каза тя.

Ники хвана бурените. Имаха кафяво стъбло със малки меки листа, заострени в края. „Явно салатката е била откъсната без да бъде изсушена“, констатира той. И все пак това беше един шанс, една врата в живота, която никой не трябва да пропуска. Ники се отдалечи, изпълнен с нови надежди.

Младият поет изчака родителите му да заминат на работа и след това пристъпи към приготовление на любовния прах. За него не представляваше никакъв проблем да намери мухлясало кафе и сухо мляко. Подобни неща ги има във всички кухненски шкафове. Внимателно накъса единия стрък и сложи всичко в кафемелачката. Когато натисна стъкления похлупак, малката машинка изстена и замря. Нищо!

„А, май бушонът изгоря“, проумя Ники, „и слава богу, така и така този прах не ми трябваше… Щях само да изгубя вдъхновението си“.

Минаваха седмици, после месеци, но вдъхновението на Ники така и не идваше. „И по-лошо става“, мислеше си той, „даже една епиграма не мога да напиша. Когато изрецитирам нещо, ефекта е, че всички ме гледат с един какъв особен поглед… Хъм…“

След още няколко месеца, Ники се сети, че втория стрък от любовното биле се мотае някъде по шкафовете… Този път младият поет събра сили и извърши процедурата по приготовлениието до край.

„Чувствам се като Ал Капоне — могъщ, спокоен и с ръце в джобовете“, мислеше си три-дена по-късно, докато се разхождаше из алеите на есенния парк. И наистина, ръцете му бяха в джобовете, но вместо пистолет, Ники усещаше допира на малката торбичка с любовния прах. „Целия свят е в джоба ми. Само защо ли съм толкова самотен сред пъстрите багри на есента, шума на мъртвите листа в краката и…“

— Ох!

Последното изохкване се дължеше преди всичко на един малък червен велосипед, изскочил ненадейно от съседната алея. Водачът му заби рязко контрата, но вече беше прекалено късно. След секунда-две, Ники лежеше на земята и наблюдаваше предното колело на велосипеда върху себе си. „Странна работа, продължава да се върти…“.

Някакво момиче се надвеси над него, бузите му бяха розови от гняв.

— Хей, заплес, ама ти наистина ли не виждаш къде вървиш?

— О, пред мен стои Мая, разбира се! — ядосано промърмори Ники — От кого другиго да очаквам да се нахвърли с велосипеда си срещу един нещастен пешеходец. През последната седмица си ме настъпвала точно четири и си минавала покрай мен, правейки се, че не ме забелязваш поне половин дузина пъти. И сега даже сега не ме забеляза. Вече се питам, скъпа ми съученичке, по принцип всички момчета ли мразиш, или специално мен?

Всичко това Ники го каза със глас, подобен на… Или чакайте, не, Ники не каза всичко това, а само си помисли че го е казал. Понякога на младите поети не им достига решителност в определени ситуации. А ситуацията беше доста странна — Ники, легнал по гръб на алеята и един велосипед, легнал върху Ники.

— Хей, Ники — каза Мая със злъчен глас — но това си бил ти… Какво търси из парка едно самотно, малко, седемнадесетгодишно момченце… Ами ако се препъне и се удари… Господи, погледни на какво направи велосипеда ми! Цялата му предна джанта трябва да се сменя…

Този път Ники не се сдържа:

— Хей, прелестна Девойко — кресна той — а коляното кой ще ми сменя, ти ли…

Най-неочаквано Мая се засмя:

— „Прелестна девойко…“ Я гледай ти! Мислих си че такива като тебе гледат единствено в небето… Хайде, ела да ми помогнеш да избутаме велосипеда. Аз живея на две крачки…

Ники хвана велосипеда и го метна на гръб. Не му беше особено трудно да го направи, защото в коляното му се беше забил цял взвод таралежи. Тежестта на велосипеда само му помагаше да забрави болката.

Реакцията Мая беше напълно красноречива. От малките кецове до къдравата коса и леко присвитите сини очи, всичко това изразяваше една единствена дума: „Фукльо!“.

Целия път до блока изминаха в мълчание. Ники стовари велосипеда чак пред входа. Раменете го пареха, коляното го болеше, а светът се въртеше… Някъде се чу гласа на Мая: