Е. Смит - Тедрик

— Приеми, Господарю Лосир, мощта, славата, властта и силата на загиващият Сарпедион. Умоляваме те, използувай ги за благо и не ни стоварвай зло на нас.

Той вдигна пламтящия тиган и тръгна към края на пропастта. Езиците огън и дим се извиваха около неговата закована в стоманена броня фигура. Напрегна се и зарева над бездната:

— А сега в знак на пълното и безвъзвратно унищожаване на Сарпедион аз хвърлям тези негови последни следи на съществуване в тресавището на забравата! — и веднага метна тигана в течащия долу поток заедно със съдържанието му.

Съгласно изработения план на Тедрик с този тържествен акт програмата се изчерпваше, но провидението или божествените сили явно бяха решили друго. Още преди пламтящата маса да стигне повърхността на водата, зад гърба му се раздаде дълъг и глух стон, вопъл на удивление и ужас, изтръгнали се едновременно от хиляди гърла.

Ковачът рязко се обърна и видя могъща фигура, която бе възседнала вътрешността на странен светещ механизъм. Тя бе така прилична на направената от Тедрик медна статуя, че сякаш и двете бяха излезли от една форма.

— Самият Господар Лосир в плът и кръв! — възкликна Тедрик и коленичи на дясното си коляно.

Примерът му последваха царя, царското семейство и най-храбрите придворни. Повечето от тях, както и младите жрици и хилядите изпълнили до краен предел амфитеатъра хора се проснаха в прахта. Но всички те не забодоха нос в земята, а опулили зъркели, се стараеха да разгледат божеството в пълното му величие.

Устните на Лосир замърдаха и макар никой да не чу нито звук, всички разбраха божествените думи, които възникваха направо в дълбините на човешкия разум.

— Аз приемам мощта, властта и силата — всичко, което правеше Сарпедион бог на вашия народ — започна словото си Лосир. Беззвучният му глас гърмеше в наведените глави като звънка камбана. — Аз ще използувам властта си за добро и никога няма да ви причиня и най-малкото зло. Радвам се, Тедрик, че принесената от теб жертва е първата и последната, която съм поискал и тя не скверни моя олтар. Ти, Трейси, стана ли моя върховна жрица?

Изплашената от явяването на божеството девойка преглътна мъчително няколко пъти, преди да може да измълви дори дума.

— Да… да мой… повелителю — успя да изговори накрая, — това… аз… ако е угодно на тебе, Повелителю мой.

— Допадаш ми, Трейси, принцесо на Ломара. Твоите задължения няма да бъдат тежки и досадни: трябва само да следиш твоите момичета да поддържат олтаря ми чист и статуята ми винаги да блести.

— Благодаря, сир, повелителю мой. Обещавам да се грижа… — Трейси вдигна глава и замря с отворена уста — очите й се опулиха от изумление. Въздухът над зеещата бездна беше празен. Богът, явил се в плът и кръв, изчезна така внезапно, както се бе появил.

Силният глас на Тедрик разкъса увисналата над амфитеатъра тишина.

— Това е всичко! — провъзгласи той. — Не се надявах, че повелителят Лосир ще се покаже този път, и не мога да бъда сигурен, ще благоволи ли да ни се яви отново. Но знам, и вие сега също го знаете, че нашия велик бог наистина съществува. Нима това не е така?

— Така е! Така е! Дълъг живот на Повелителя Лосир! — ликуващи викове изпълниха амфитеатъра.

— Добре. Нека сега напуснем това свято място. Вие ще минавате между мен и олтаря на Лосир: първо нашият цар, после лейди Трейси и момичетата й, царския двор и накрая останалите. Мъжете да приветствуват Лосир с вдигната ръка, която да държи меч. Жените да навеждат глава. Царю, готов ли сте?

Цар Фагон тръгна напред, свали златната си шапка и вдигна дясната си ръка във войнишки поздрав.

— Благодаря ти, Повелителю Лосир, за стореното за мен, семейството ми и народа ми. Аз, царят на Ломара, те моля: не ни напущай никога!

Дойде редът на Трейси и момичетата и.

— Ние ти обещаваме, Повелителю наш… — принцесата млъкна за миг, а после започна високо да повтаря думите, които и шепнеше Тедрик, — ние ти обещаваме да чистим олтаря ти, а статуята ти да блести по-ярко от слънчевите лъчи.

После край светилището преминаха царицата с лейди Роана, членовете на царското семейство, придворните, хилядите възхитени зрители и, накрая, самият Тедрик. Като притискаше с левият си лакът шлема към хълбока си, той вдигна високо дясната си ръка, завъртя се рязко на петите си и гордо застана в края на дългата колона, която пълзеше към града.

Хората се спуснаха долу, минаха по улиците на Ломара и се разпръснаха по големите и малките пътища на страната на път към своите градове, селца и ферми. И на всички бе ясно, че Лосир е установил такава власт над страната, каквато не бе успяло да направи нито едно божество през дългата история на света.