Е. Смит - Тедрик

— Не разбирам, откъде ме познаваш, леди Роана — каза й ковачът. — Ти се държиш така, сякаш аз съм твой стар и изпитан приятел. Това е велика чест, но защо? Аз, естествено те познавам, но как би могла ти да чуеш за мен, простия човек?

— Ти не си прав, лорд Тедрик, всъщност не, не „лорд“; отсега ти си просто Тедрик, а аз — Роана! Не си прав, познавам те отдавна. Малко са тези, в чиито жили тече чиста древна кръв, които винаги се отделят от тълпата, а ти си дори над тях. Кой друг притежава подобна сила на ръцете и духа? Аз не съм страхлива, повярвай ми, но на олтаря мъжеството ме напусна. Не можах да вдигна оръжие против бога. Разтрепервам се само при мисълта за това, което направи. И аз не зная как успя да го извършиш.

— Ти се страхуваш от Сарпедион, леди Роана, подобно на много други хора. Аз го ненавиждам.

— Казвай ми просто Роана, Тедрик. Не забравяй това…

— Роана… Благодаря, господарке моя. Тази чест е по-висока от даденото ми благородно звание от баща ти… Страхувам се само, че не ми подхожда особено. Аз продължавам да се чувствувам прост ковач.

— Прост ковач ли? Аз вече забравих за това, Тедрик. Ти по заслугите си се явяваш най-висш сред висшите! Моят баща, царят, знае какви са достойнствата ти. Той отдавна би трябвало да те включи в благородното съсловие. Благодарение на Сар… благодарение на боговете това най-после стана. Чистата кръв е по-високо от празните титли. Тронът притежава власт да дава или отнема благородните звания, но не може да влее в жилите на безродника чиста кръв и да всели мъжество в сърцето на страхливеца!

Тедрик не знаеше какво да отговори на тази огнена реч и реши да измени темата:

— Ти напомни на баща си, царят, за Сагите. Какво казват те?

— Ще дойде време и ще ти разкажа — леди Роана бързо си върна обикновеното ледено спокойствие. — За такива неща не бива да се говори в подобно положение, аз сега съм мръсна и полугола. Да почакаме, нека първо се изкъпя и преоблека.

Роана тръгна към изхода с такова достойнство, сякаш бе облечена в разкошни царствени дрехи. Като я изпрати с продължителен поглед, Тедрик се обърна към царя.

— Сир, забелязах, че мъдрата леди Трейси те съпровождаше.

— Не само ме съпровождаше — подсвирна царят. — Тя видя всичко, чу всичко и знае всичко, повече от нас двамата взети заедно. Но защо ти е? Мислиш, че от нея ще стане добра върховна жрица?

— При това отлична. Къде по-добра от леди Роана. Тя по-млада и… е… притежава и повече святост, нали?

— Може би — отбеляза скептично Фагон и като се огледа повика: — Трейси!

— Аз съм тук, татко — отвърна приятен глас.

Леди Трейси, втората дъщеря на царя, бе също така висока и стройна като Роана, но с нежно-сини очи и дълги коси с цвят на узряло жито.

— Ела тук. Искаш ли да станеш върховна жрица на бог Лосир?

— О, да! — изписка тя от радост, но бързо изтрезня. — Макар и… ако си помисля, че… май не… не. Та аз се каних да се омъжа и да имам деца… пет или шест, дори седем. Но възможно е, сега да стана жрица и след време да… прехвърля задълженията си на някой друг…

— Не е необходимо, господарке — прекъсна я Тедрик, докато Фагон размишляваше над това предложение. — Лосир не е такъв бог като Сарпедион. Той желае хората да се плодят и да живеят в изобилие и щастие. Затова жрицата на Лосир може да се омъжи, когато пожелае и да има колкото си деца поиска.

— Тогава аз съм вашата върховна жрица, сир! Веднага ще наредя да ми приготвят свещени златни дрехи! — след тези думи Трейси затича с всички сили към стълбището, което водеше към площада на върха на храма.

— Лорд Тедрик, сир — дебелият капитан Скайр почтително наведе глава и зачака възможност да говори с ковача.

— Кажете, капитане!

— Моите хора… както им бе заповядано… събраха, хм, тези… аз искам да кажа… — обърка се старият войник. — С телата на жреците и останалите лесно се справихме… дори събрахме почти всички парчета от статуята на бога, но… сърцето му… и останалото… ние не знаем, дали ти не ще поискаш да ги вземеш със себе си… освен това се боим, че…

— Това е моя работа, капитане, само моя. Намери ми някаква чанта или поне чувал.

— Добре, сир! — облекчено извика капитанът и след малко се върна, като протегна на ковача чанта от прекрасна мека кожа.

Тедрик я взе и тръгна към пиедестала, където преди стоеше статуята. После се наведе и не без известен трепет (въодушевлението от битката бе минало) прибра сърцето, черния дроб и мозъка на Сарпедион в чантата. Извърши го не много внимателно, но и без показна небрежност. Метна на гърба си багажа и тръгна към стълбата.