— Нужен ти е здрава златна броня, сир. Защо стоманата да не покрием със злато?
— Идеята е добра, лорд Тедрик. Но се страхувам, че е неосъществима. Ако към стоманата се прикрепят дебели златни листове, бронята ще стане прекалено тежка. Ако слоят злато е тънък, то при удар ще се разлети на парчета и измамата ще се разкрие. Какво друго можеш да измислиш? Слушам те.
— Не зная, сир… — замисли се Тедрик. — Аз съм виждал, как от злато коват тънки листове… но не чак толкова тънки… може да се опитам да ги разкова още повече… и да ги закрепя на бронята от божествения метал с лепило или смола… Ти ще наденеш ли такова въоръжение, сир?
— До, скъпи мой Тедрик. С радост. Но при условие, че златото няма да се цепи на парчета по-големи от пръст при удари с меч или брадва.
— Големи колкото пръст ли? Хм… Драскотините и цепнатините могат да се заличат преди изгрев слънце на следващия ден… Но някое голямо парче?… Ще помисля, сир.
— Опитай, и нека великия Лосир насочва ръката ми.
Тедрик отиде в двореца и получи от хазната няколко масивни златни слитъка. Върна се в работилницата си и започна да кове златото на тънки гладки листа, подходящи за покриването на броня.
Ковеше… Ковеше… Ковеше…
И разваляше… Разваляше… Разваляше…
Така изминаха три седмици. Жалкият плод на труда му лежеше на наковалнята. Тедрик внимателно удряше с малко чукче, като се стараеше да изравни повърхността на листа. Ръката му трепна и от прекалено силният удар златната пластина се разлетя на парчета.
Тедрик рязко се изправи, изрева гневно и запрати чука в близката стена. И сякаш извикан от небитието от яростния вик, във въздуха възникна познатия светещ механизъм, в който седеше могъща фигура. Неподвижен и мълчащ, Лосир гледаше право в ковача.
Тедрик прекъсна цветистото проклятие на девосиански и премина на по-подходящия за беседа с божеството ломариански език.
— Кажи ми, Повелителю мой, по силите ли е на човек да направи нещо полезно от тази гадна, огъваща се и проклета гнусотия?
— Без затруднения. И не само е възможно, но и леко за осъществяване, ако имаш необходимите оръдия и технология. — нечувания с ушите глас на Лосир гърмеше в главата на Тедрик като грохота на огромен орган. — В твоето време още нищо не е известно за проката и запояването на златото, макар необходимите съоръжения ти да можеш да изработиш спокойно. Чукът и наковалнята не са подходящи за тази работа. Слушай внимателно и запомняй добре. Ти трябва да вземеш…
* * *
На разсъмване ломарианската армия тръгна на поход. Първи, като се разпръснаха нашир и длъж, поеха разузнавачите: бързи и издръжливи, прекрасни бегачи, облечени в туники и кожени сандали, те носеха само леки лъкове и по няколко стрели. Следваха ги ловците. Те също вървяха на широк фронт: на голите им гърбове висяха мощни далекобойни лъкове и колчани пълни с трифунтови стрели.
Тежката конница, обградила плътно царския стяг и самия Фагон в новата сияеща броня, се предвождаха от Тедрик и Скайр. Царската гвардия не беше многочислена, но отлично въоръжена: в състава й влизаха само чистокръвни ломарианци. Обикновените коне не бяха в състояние да издържат воин в тежка броня и пълно въоръжение, но фермерите на Средна Марка бяха създали породи, които притежаваха необходимите размери и сили.
Зад тях центурия след центурия се движеше леката кавалерия: конни мечоносци и копиеносци, следвани от многочислените отряди на пехотата. В тила на армията фургони с огромни колела бяха натоварени не само с обичайните припаси и военни оръжия, но и хиляди самуни хляб. Този плосък, тежък и груб хляб печаха от линга, растение приличащо на ръж, основната зърнена култура в долината на Лотара.
— Хляб ли, сир? — поразен запита Тедрик, когато Фагон за първи път му изложи идеята си. Населението на Марката седмици и месеци живееше само на месо. Такава диета дори изобилна бе недостатъчна на един мъж да натрупа нужните тегло и сила. За хората от границата късче хляб с големина на длан бе истински разкош. — Хляб! Цял самун на ден на човек?
— Точно така! — ухили се Фагон. — Всички фермери по пътя ни ще платят данъците си във вид на зърно, а Шойлен, ако е нужно, ще закупи още. На всеки човек по самун хляб дневно и месо, колкото може да изяде. И никакви грабежи. Ние отиваме към Мидуел, където фермерите държат яки кучета за охрана на посевите от диви животни. Шум по границата не ни е необходим.
Няма нужда подробно да се описва дългия път, който извърши бавно армията. Като напусна Ломпор войската тръгна нагоре по долината на Лотара, мина през живописния пролом пробит от реката в скалите на Крайбрежния хребет в Мидуел. Тази средна част на страната се намираше между Крайбрежния хребет на запад и планинската верига Ампасер на изток. Мидуел заемаше около една трета от Ломара и се отличаваше с изключително плодородие.
Читать дальше