Кордуайнър Смит - Мъненките котита на мама Хитън

Целият този следобед тя ходи от клетка на клетка. Спящите животни бяха потънали в дълбок сън. Храната се вливаше в кръвта им; понякога прекарваха в сън години без изобщо да се събудят. Тя се занимаваше с тях само когато мъжките бяха наполовина будни, а женските — достатъчно възбудени, за приемат ветеринарната й намеса. Трябваше да откъсва малките, още щом спящите цм майки ги раждаха. Сетне ги отглеждаше в първите, щастливи седмици на детството им, докато започнеше да се проявява природата им на зрели животни, когато очите им почервеняваха от безумие и ярост и почваха да изразяват емоциите си чрез остри, ужасни откъслечни писъци, които кънтяха в сградата; когато хубавите им, космести личица се изкривяваха, лудите им, ярки очи се въртяха, а острите нокти на лапите им се втвърдяваха.

Този път не събуди нито едно. Напротив, пристегна ремъците им. Спря храненето им. Даде им стимулиращо лекарство със забавен ефект, което, след като се събудеха, щеше да ги доведе моментално до пълно отърсване от съня, без обичайния първоначален унес.

Най-накрая сама взе успокоително, облегна се на стола си и зачака сигнала, който щеше да дойде.

Когато настъпеше шокът и сигналът пристигнеше, щете да се наложи да извърши онова, което и преди бе правила хиляди пъти. Щеше да пусне в лабораторията непоносимия шум.

Стотици норки-мутанти щяха да се разбудят. Още със събуждането си щяха да се впуснат в живота с глад, с омраза, с ярост и със секс; щяха да се нахвърлят върху ремъците си; щяха да се устремят да убиват — да убиват малките си, да се убиват един друг, да убият нея самата. Щяха да се бият с всекиго и навсякъде, готови на всичко, за да съществуват.

Знаеше го много добре.

В средата на помещението имаше тунер. Той представляваше приемник, който бе в състояние да обхваща целия честотен диапазон от телепатични връзки. Тъкмо в този тунер се вливаха съсредоточените емоции на мъ-ненките котита на Мама Хитън.

Яростта, омразата, страхът и сексът бяха довеждани извън границите на поносимото и оттам нататък — усилвани. Сетне радиовълната, по която този телепатичен сигнал бе усилван, се излъчваше към студиото досами лабораторията, а после — към високите кули, пръснати по хребетите на хълмовете отвъд долината, в ко-ято бе разположена лабораторията. А луната на Мама Хитън, която се въртеше около своята ос, отразяваше сигнала.

От фасетите на луната сигналът стигаше до спътниците — шестнайсет на брой, част от системата за контрол.

Те покриваха не само космоса, но и близкия подкосмос.

Норстрилийците бяха помислили за всичко.

На контролния панел на Мама Хитън се появиха късите сигнали за тревога.

Съобщението дойде. Палецът й изтръпна от натискането на бутона.

Норките се разбудиха.

В лабораторията се разнесе остър писък.

Помещението моментално се изпълни с шум от боричкане, съскане, ръмжене и виене.

На фона на животинските гласове се чуваше и звук: отсечен, дращещ звук, сякаш градушка чукаше по замръзнало езеро. Издаваха го острите нокти на лапки-те на стотици норки, които се опитваха да си пробият път през металните панели.

Мама Хитън долови клокочене. Една от норките бе успяла да освободи лапата си и очевидно се бе вкопчила в собственото си гърло. Тя разпозна шума от раздиране на козина, от разкъсване на вени.

Опита се да долови спирането на този шум, но не можеше да бъде сигурна. Останалите вдигаха голяма глъчка. Една норка по-малко.

Там, където бе седнала, бе отчасти защитена от телепатичното предаване, но само отчасти. И самата тя, макар да бе толкова възрастна, усети как изпитва странни, необуздани желания. Почувства силна омраза, като тази на съществата, които страдаха далеч по-силно от нея — страдаха ужасно, след като не бяха защитени от вградената защита на норстрилийската комуникационна система. Усети как в нея затуптя отдавна забравена страст — изпита силно желание за неща, за които не подозираше, че ги бе запомнила. Премина през спазъма на страха, излъчван от стотици животинки.

А зад всичко това трезвият й разум продължи да пита: „Колко още мога да издържа? Колко още ще се налага да изтърпя? Господи Боже, бъди добър към твоя народ тук, на този свят! Бъди милостив и към горката мен!“

Светна зелената лампа.

Тя натисна един бутон отстрани на стола си. Газът изсъска. Докато губеше съзнание, тя знаеше, че в този миг и нейните котита щяха моментално да изпаднат в безсъзнание.

Щеше да се събуди преди тях и да се заеме със задълженията си; да провери колцина са останали живи, да вземе онази, която си бе разкъсала гърлото, да изнесе и умрелите от сърдечен удар, да ги преподреди, да превърже раните им, да се погрижи за живите и заспалите — спящи и щастливи — размножаващи се, живеещи в съня си — докато не дойде следващият сигнал, за да ги събуди да защитят богатствата — благословия и проклятие на нейния роден свят.