Кордуайнър Смит - Мъненките котита на мама Хитън

И след като убиецът изчезнеше от белия свят, неговият народ щеше да си плати до стотинка. Лавъндър погледна Бенджакомин едва ли не с лекарска загриженост.

Бенджакомин взе погледа му за приятелски и също се усмихна със своята лека, чаровна и спокойна усмивка. Щастлив на минутата, той протегна дясната си ръка, за да придаде братска тържественост на сделката. Мъжете се ръкуваха, но Боузърт никога нямаше да научи защо всъщност се ръкува.

— Сива е земята, о, как е сива. Сива трева от край до край. Няма нито едно вирче, Господи. Нито планина ниска или висока. Само хълмове и сивота, сивота, сивота. Виж пъстрите, кухи светлинки, които разцъфват на звездната ивица.

— Това е Норстрилия.

— И с цялата мръсотия е свършено — всичките усилия, очакването, болката.

— Бежови овце лежат на сивосинята трева, ниско над тях прелитат облаците, сякаш железни тръби, които образуват покрива над света.

— Избери си от болните овце, човече, само болните си струват. Кихни ми една планета, човече, или ми изкашляй място в безсмъртието. Ако светът, където живеят тролите и тъпчовците като теб, е смахнат, то той и тук е такъв.

— Ето ти учебника, момче.

— Ако не си видял Норстрилия, значи не си я видял. А ако си я видял, няма да повярваш.

— На картите е изписана като Стара Северна Австралия.

Тук, в сърцето на света, бе фермата, която пазеше света. Това бе имението на Хитън.

Бе заобиколено с кули, между тях бе опъната тел, тук-там тя висеше под невероятен ъгъл, тук-там грееше с блясък, непостижим за който и да е метал, произведен от земните хора. Пространството, обрамчено от кулите, бе гола земя. А върху тази гола земя имаше два хиляди хектара бетон. Радарът отчиташе глад-костта на бетонната повърхност до милиметър, други радари „метяха“ напред-назад, проникваха в тънката до невъзможност покривка. Стопанството функционираше. В средата му се намираше група постройки. Тъкмо тук Катрин Хитън изпълняваше задачата, която нейното се-мейство бе поело: да защищава света. Тук не можеше нито да проникне, нито пък да излезе микроб. Всичката храна биваше доставяна по въздуха чрез трансмитер. Там, вътре, бяха животните. Те зависеха изцяло от нея. Ако неочаквано умреше, при нещастен случай или в резултат на нападение, властите от нейния свят разполагаха с абсолютни нейни копия, които щяха да обучат под хипноза нови животни.

Тук сивият вятър изведнъж се усилваше, преминал хълмовете, метеше сивия бетон и профучаваше край радарните кули. Излъсканата, многостенна пленена луна Висеше непрекъснато отгоре. Вятърът се стовари върху сградите, самите те — също сиви, със силата на мощен удар, преди отново да изфучи над откритото бетонирано пространство и да засвири в хълмовете.

Долината край сградите нямаше нужда от много камуфлаж. Изглеждаше както и останалата Норстрилия. Самият бетон бе леко оцветен, за да създава впечатлението за бедна и изпосталяла естествена почва. Това бе фермата и това бе жената. Заедно те представляваха външната отбрана на най-богатия свят, който човечеството някога е създавало.

Катрин Хитън погледна през прозореца и си помисли: „Остават четирийсет и два дни до отиването ми на пазар, а това ще е хубав ден и като стигна там, ще чуя онази бърза джига:

«О, да идеш на пазар, да видиш как е горд и весел млад и стар.»“

Тя пое дълбоко дъх. Обичаше сивите хълмове, макар на младини да бе видяла и много други светове. Сетне се обърна и влезе в сградата при животните и задълженията, които я очакваха. Тя бе единствената Мама Хитън и това бяха нейните мъненки котита.

Закрачи между тях. Тя и баща й ги бяха порастили от земните норки, от най-свирепите, най-дребните, най-побърканите малки норки, които са били изнасяни някога от Люлката на човечеството. Бяха поставили за цел на живота си чрез тези норки да държат на разстояние другите хищници, които биха могли да обезпокоят овцете, в които растеше струунът. Тези норки обаче бяха родени обезумели.

Цели поколения бяха отглеждани като напълно побъркани до мозъка на костите си: Живееха само за да умрат и умираха, за да могат да живеят. Това бяха котита на Норстрилия. Животни, в които страхът, яростта, гладът и сексът бяха изцяло преплетени; животни, които можеха да се самоизяждат или да се изяждат едно друго; животни, които надаваха убийствен писък, когато изпитваха любовна страст; животни, които бяха родени да притежават отвратителна, свирепа и смъртна омраза и които оцеляваха, само защото докато бяха будни, през цялото време бяха здраво вързани — всяка лапа поотделно — върху кушетки, за да не се наранят сами или едно друго. Мама Хитън ги оставяше будни едва няколко мига през целия им живот. Те растяха и убиваха. Събуждаше едновременно само по две.