Кордуайнър Смит - Мъненките котита на мама Хитън

Бенджакомин седна. Изпълнителният капитан дръпна лостовете за контакт. Корабът се наклони.

През следващия половин час летяха; капитанът носеше пространствен шлем, опипваше, търсеше и налучкваше пътя си стъпка по стъпка — право към дома си. Трябваше да забавя полета, инак Бенджакомин можеше да се досети, че е попаднал в ръцете на двойни агенти.

Но капитанът бе добре обучен. Толкова добре, колкото и самият Бенджакомин. Пътуваха заедно — агенти и крадец.

Планоформираха в комуникационната мрежа Бенджакомин се ръкува с изпращачите си от екипажа.

— Можете да отлетите веднага щом се обадя.

— Бог с вас, сър — рече капитанът.

— Бог с мен — рече Бенджакомин.

Качи се в космическата си яхта. След по-малко от секунда в реалния космос, пред него се замержелея сивата безкрайност на Норстрилия. Корабът, приличен на огромен склад, планоформира и изчезна, а яхтата остана сама.

Започна да се спуска.

Докато се спускаше, Бенджакомин изпита един отвратителен миг на объркване и ужас.

Той никога нямаше да узнае за жената под себе си, но тя го усети отчетливо в онзи миг, в който приемаше многократно усилената ярост на котитата. Чувстви-телното му съзнание потрепери от удара. В последвалото само секунда или две продължение — а тези секунди бяха равни на траещо сякаш с месеци състояние на бо-лезнено, пиянско объркване — Бенджакомин Боузърт изхвърча отвъд рамките на собствената си личност. Препредаденият от луната сигнал хвърли срещу него мозъците на норките. Съзнанието му се преобразуваше, за да възприеме всичките онези „евентуални възможности“, ужасните неща, които никога не бяха се случвали на нито един човек. Сетне свръхтоварът на стреса просто изтри хитрия му ум напълно, превърна го в бял лист.

Подсъзнанието му продължи съществуванието си малко по-дълго.

Тялото му се бори няколко минути. Подлуден от похот и глад, той се загърчи в пилотското кресло — бе захапал дълбоко собствената си ръка. Водена от страстно желание, лявата ръка разкъса лицето му и изтръгна ля-вото око. Той изкрещя с животинска страст в опита си да се саморазкъса… при това не съвсем безуспешно. Смазващото телепатично съобщение на Малките Котита на Мама Хитън смилаше мозъка му. Норките-мутанти бяха напълно будни.

Препредаващите спътници бяха отровили цялото пространство около него с безумието, с което бяха по-растени норките.

Тялото на Боузърт не живя много дълго. Само след минути артериите бяха разкъсани, главата му се отпусна напред и яхтата се понесе безпомощна към складовете, които би трябвало да нападне. Прибра я норстрилийската полиция.

И самите полицаи бяха засегнати. Всички бяха болни. Всичките — с побледнели като платно лица. Някои бяха повърнали. Бяха преминали през телепатичния пръстен в най-тънката и най-слабата му точка. Но и това бе достатъчно, за да пострадат.

Не искаха да узнаят.

Искаха да забравят.

Един от по-младите полицаи погледна трупа и рече:

— Какво на този свят би могло да накара един мъж да постъпи така със себе си?

— Избрал си е неподходяща работа — каза капитанът на полицаите.

Младият полицай попита:

— И каква е тази неподходяща работа? — Опита се да ни ограби, момко. Но ние сме защитени, макар и да не ни се иска да узнаем как. Младият полицай, унизен и на ръба да избухне от яд, изглеждаше тъй, сякаш щеше да прояви неподчинение спрямо по-старшия по чин; не можеше повече да погледне трупа на Бенджакомин Боузърт. По-възрастният рече:

— Няма нищо. Не се е мъчил дълго преди да умре. Този е мъжът, който преди бреме уби момчето Джони.

— О, той ли е? Толкова скоро?

— Ние го подмамихме — кимна старият полицай. — Оставихме го да намери сам смъртта си. Това е животът ни. Не е лесен, нали?

Вентилаторите шушнеха тихо и леко. Животните отново спяха. Струя свеж въздух обля Мама Хитън. Телепатичното предаване още продължаваше. Тя можеше да усети себе си, бараките, луната с нейните фасети, малките спътници. От крадеца нямаше и следа.

Изправи се с мъка на крака. Одеждите й бяха мокри от пот. Нуждаеше се от душ и от чисти дрехи.

А в Люлката на човечеството Веригата на търговските кредити изпищя пронизително, за да привлече вниманието на хората. Младшият подначалник на служба та приближи до машината и протегна ръка. Машината изхвърли в пръстите му полица. Той я разгледа.

— Дебит Виола Сидерея — кредит по перо „Непредвидени“, Земя — получател (норстрилииска сметка) — четиристотин милиона човеко-мегагодини.