Кларк Смит: Двойната сянка

Името ми е Фарпетрон. Нарекоха ме така в Посейдония, но дори аз, един от най-добрите ученици на мъдрия Авикт, не зная името на оногова, в когото ми е съдено да се превърна утре. И ето, че сега, в мраморното жилище на своя учител, при блещукащата светлина на сребърните светилници, аз нервно изписвам тези редове с магическо мастило върху безценен свитък, направен от кожата на дракон. После ще сложа дневника си в запечатан съд и ще го хвърля от прозореца в морето, за да не може съществото, в което ми е съдено скоро да се превъплътя, да унищожи записките ми за случилото се. И може би моряците от Лефара, отправили се със своите кораби на път за Умб и Пнеор, ще намерят моя съд, или пък рибарите ще съумеят да го уловят в мрежите си. И като прочетат разказаната от мен история, хората ще узнаят истината и ще чуят думите на предупреждението. Тогава нито един човек няма да стъпи на пътя, водещ към дома на Авикт, където намериха убежище демоните, а аз бях сполетян от тези ужасяващи събития.

Шест години аз живях тук заедно със своя стар учител, стремейки се към заветните тайни на мирозданието, забравил всички забавления и удоволствия, характерни за младостта. Изучавахме забранени науки и предания, в които никой друг освен нас не бе прониквал толкова дълбоко. Това ни позволяваше да извикваме към живот онези, които от дълги години лежаха в запечатаните гробници или пък обитаваха извън пределите на известните нам пространство и време. Малцина от живите се осмеляваха да ни навестяват тук, в нашата крепост, разположена сред брулените от вятъра голи скали, но, стига само да пожелаехме, пред нас се озоваваха различни посетители от най-затънтените и неведоми кътчета на Вселената. Тяхното описание не е по силата на човешкия език.

Строга и бяла, приличаща на надгробен камък, бе нашата обител, а долу, далече под нея, в голите черни скали се разбиваха вълните, тласкани от студения северен вятър. Понякога, макар и доста рядко, успокоилите се вълни притихваха, а тъмните им води лениво се поклащаха, подобни на пълчища от повалени демони. Тези звуци, издавани от морето, изпълваха дома ни като ехо в опустяла гробница. Картината се допълваше от ветровете, които фучаха стремително покрай високите кули, виейки в безсилната си ярост. Ако се погледнеше от морето, крепостта ни сякаш израстваше направо от отвесната скала. Покрай обърнатите към сушата портали се възправяха гигантски каменни химери, които като че ли охраняваха замъка. Допълваха ги грамадни каменни фигури на жени, пазещи квадратните портици там, където се разбиваха о скалите вълните на прибоя. Прекрасни и величествени статуи украсяваха и покоите на обиталището ни. Само те и съществата, които призовавахме, споделяха нашето уединение и самота.

Когато за пръв път аз, новопосветеният, се озовах тук, с панически страх изучавах мрачно-величавите ликове на онези, които служеха на Авикт. Обхващаше ме трепет само при вида на страховитите създания, материализиращи се от дима на огромните пещи; започвах да се мятам в неистов ужас, когато сивите и безформени зловонни същества се скупчваха по периферията на начертания на пода седемцветен кръг, опитвайки се да проникнат вътре и да се нахвърлят върху нас. Преодолявайки отвращението, аз пиех вино от ръцете на трупове и ядях хляб, подаван ми от призраци. С времето обаче всички тези чувства се притъпиха, аз спрях да обръщам внимание на необикновеното и преодолях страха. Обяснението за това се криеше и в овладялата ме увереност, че Авикт, владеещ всякакви заклинания и способи за прогонване на духове, може без никакво усилие да се избави от всички призовани от него фантоми.

Сега, хвърляйки поглед назад, си мисля за това, че би било по-добре да се ограничим със знанията, дошли до нас от маговете на Атлантида и Туле, или пък от тези, пристигнали от земята Му. Това би било напълно достатъчно, защото върху пожълтелите страници на ръкописите от Туле бяха нарисувани с кръв руни, благодарение на които бяхме в състояние да извикваме демоните на петата и седмата планети. Магьосниците от Туле бяха разкрили тайната да се отварят врати в бъдещето, а нашите предци, атлантите, знаеха пътя към далечните звезди и можеха да управляват атомите на веществата. Но всичко това беше недостатъчно за Авикт; той искаше да проникне в най-страшните тайни на мирозданието и изгаряше от страст да властва безгранично над света.

По време на отлив, когато стръмните скали се подаваха над водите, ние се спускахме по извития като полумесец бряг. Там, на мокрия пясък, намирахме странни предмети, донесени от теченията от незнайни далечни брегове, или пък изхвърлени от бурята от неведомите морски дълбини. Те представляваха огромни раковини, обагрени в пурпурно и алено, късове амбра, розово-бели вкаменени букети от вечно цъфтящи корали и много други. Дори веднъж намерих някакъв идол от позеленяла мед, украсявал в незапомнени времена носа на галера от Хиперборейските острови.