Кларк Смит: Двойната сянка

По лицето на Авикт се изписа чувство на откровен ужас, челото му се покри с капки пот, ледени като мъртвешко дихание, понеже и той, както и аз, накрая разбра, че това същество е неподвластно на никакви закони и появата му на предвещава нищо хубаво. От него можеха да се очакват само зло и нещастия. Авикт се обърна към мен и възкликна с треперещ от страх глас:

— Не мога да проумея какво е това — знанията ми са недостатъчни, за да разбера какво иска от мен тази сила, и аз съм безпомощен да я спра. Махни се, остави ме, защото не желая някой от смъртните да стане свидетел на моето поражение и гибел. По-добре тръгни, докато още не е късно, та да не станеш и ти жертва на тази страховита сянка.

Обхвана ме неописуем ужас, но не можех да допусна мисълта, че бих могъл да изоставя учителя си, макар и да се бях заклел да му се подчинявам във всичко. Освен това разбирах, че съм двойно по-безпомощен пред враг, пред когото трепери самият Авикт.

Сбогувах се със стареца, запътих се към изхода и, застанал вече на прага, забелязах, че черната сянка, дошла при нас от неведомите сфери, е пропълзяла по пода, подобна на отвратителен израстък, и в момента докосва сянката на моя учител. Тогава от устата му проехтя ужасяващ писък. Лицето му се изкриви в страшни конвулсии. Това бе лице на безумец, опитващ се с всички сили да отхвърли от гърдите си невидим за света демон. Без да се оглеждам, аз се втурнах в бяг по тъмния проход, излизащ на терасата.

Нащърбената пурпурна луна застрашително надвисваше над скалите; сенките на кедрите изглеждаха по-дълги и тревожно се люлееха под поривите на бурята. Наведен ниско и опитвайки се да преодолея силата на вятъра, аз тичах през терасата към външната стълба. Тласкан от ужас, почти бях доближил края й, но никак не можех да достигна най-горните стъпала, защото мраморният под сякаш се изплъзваше изпод краката ми и заветното спускане се мержелееше пред очите ми, недостижимо като хоризонта. Дишането ми стана тежко, струваше ми се, че бягам, но всъщност не помръдвах от мястото си. Това бе безполезно тичане на място.

Накрая се спрях, осъзнавайки, че някакво заклинание е изменило пространството около дома на Авикт, за да не може никой да се измъкне оттук. Примирявайки се със съдбата си, аз тръгнах обратно към покоите. Докато изкачвах белите стъпала, забелязах фигура, очакваща ме при портала. Само по развяващата се дреха разбрах, че това всъщност бе Авикт, понеже лицето й не би могло да принадлежи на нито едно човешко същество. Това беше чудовищна, отвратителна, постоянно променяща се маска, примесваща черти както на човек, така и на нещо зловещо, невиждано никога на земята. И това превъплъщение бе по-ужасяващо, отколкото смъртта и разложението — кожата на учителя беше придобила неопределен мръсно-гноен цвят, по-рано присъствал в сянката, а очертанията на главата му бяха станали точно подобие на горната част на тъмното петно. Ръцете рязко се отличаваха от крайниците на което и да е земно същество; туловището, прикрито от дрехата, се бе удължило, придобивайки гнусна, извиваща се гъвкавост. От лицето и пръстите сякаш се стичаше полутечна, разложена мъртвешка плът. Съпровождащата фигурата сянка, подобна на сгъстени изтичащи миазми, като страшен двойник повтаряше уродливите очертания на онова, което някога представляваше моят учител.

Опитах се да изкрещя, да извикам силно името на Авикт, но страхът беше изсушил гърлото ми и сковал езика ми. Тогава съществото, което някога бе Авикт, безмълвно ме посочи; нито дума обаче не се отрони от тези живи, но вече полуизгнили устни. То не отлепяше от мен черните ями на очите си — това, което някога беше очи, а сега представляваше отвратителна гадост! Щом аз, треперейки, се приближих, съществото ме хвана с разложените си, отекли пръсти за рамото и ме поведе през прохода, където стоеше в обкръжение на себеподобни мумията на Ойгос, помогнала ни някога в зловещия ни експеримент, когато произнесохме заклинанието на Змийските хора.

На сиянието от светилниците, озарили пода с равен, блед пламък, аз зърнах мумиите, замрели покрай стените във вечно спокойствие; всяка стоеше на обозначеното й място и хвърляше дълга сянка. Но на стената до огромната тясна сянка на Ойгос се забелязваше безформено тъмно петно, същото като онова, което неотдавна преследваше учителя, а сега се бе сляло с него в едно цяло. Припомних си, че Ойгос, вземайки участие в ритуала, беше вторият след Авикт, който произнесе неведомата ДУМА, и осъзнах, че сега бе дошъл неговият ред. Ужасът щеше да връхлети мъртвия по същия начин, както се беше стоварил върху живия. Защото отвратителното незнайно същество, толкова самонадеяно извикано от нас, можеше да прониква и в този свят — света на мъртвите. Ние го извлякохме из бездънните дълбини на времето и пространството, заслепени от невежеството използвахме забраненото заклинание, и то ни се бе явило в час, избран от самото него, за да отпечата мерзкия си лик върху онези, комуто бе предопределено това.