Кларк Смит - Двойната сянка

Сякаш всичко си вървеше по старому и нищо не застрашаваше спокойствието ни, нито ни вълнуваше. Съставяйки хороскопи, ние не откривахме в тях нищо неблагоприятно, както и никакви знаци не предвещаваха надвисването на сянката на бедата. И подвластните нам духове, колкото и ужасяващи да изглеждаха за взора на обикновените хора, се покоряваха напълно на нас — техните повелители.

Веднъж, в един ясен летен ден, ние, както обикновено, се разхождахме по мраморната тераса сред люлеещите се клони на дърветата, които хвърляха над нас причудливи сенки. По време на разговора нещо изведнъж прикова вниманието ми. Вгледах се в послушно следващите ни сенки — моята и тази на учителя — и забелязах странно тъмно петно между тях. Да, именно тъмно петно, а не кедрова сянка. Бях много учуден и даже се уплаших, но не казах нищо на Авикт, а продължих внимателно да наблюдавам този феномен през цялата разходка.

Веднага ми се наби в очите, че петното-сянка упорито преследва сянката на моя учител, намирайки се на едно и също разстояние от нея през цялото време. Тя не трептеше под поривите на вятъра, движеше се бавно и като че ли течеше, подобна на гъста тежка гной. Тя нямаше цвят, познат на човешкото око — това беше цветът на разложението, но по-тъмен дори от самата смърт, и формата й също беше чудовищна. Сякаш онова, което я хвърляше, се движеше изправено като човешко същество, но имаше плоска правоъгълна глава и дълго, извиващо се тяло като на създание, което е привикнало не да ходи, а да пълзи.

Авикт не я забеляза, а аз се боях да заговоря пръв за нея, макар и да си мислех, че подобно необичайно нещо не би трябвало да съпровожда учителя ми. Приближих се до него, опитвайки се да настъпя или по някакъв начин да се докосна до невидимото създание, хвърлящо тази странна сянка. Всичките ми опити обаче се оказаха напразни.

В обичайното време се прибрахме в покоите, минавайки по спираловидната стълба при портала, от двете страни, на която стояха огромни каменни химери. Забелязах, че странното петно не изостава от сянката на Авикт. Дори в тъмните проходи, където не проникваше никаква слънчева светлина и изобщо не можеше да има сенки, аз с ужас открих, че отвратителното петно, приличащо по цвят на остатъците от черен, полуразложен труп, продължава да следва по петите моя учител, сякаш заменяйки неговата изчезнала в полумрака обичайна сянка. То не се отлепи от Авикт през целия ден, прилепнало като проказа към прокажен, и ни придружаваше и на масата, където ни прислужваха призраци, и в пазените от мумии покои, където се съхраняваха нашите записки и древни ръкописи. Учителят обаче не забелязваше своя постоянен спътник, а аз продължавах да мълча, надявайки се, че по някое време неканеният гост ще си отиде така незабелязано, както се бе появил.

В полунощ, когато стояхме заедно край сребърните светилници, изучавайки написаните с кръв руни от Хиперборея, аз видях, че петното се е придвижило още по-близо до сянката на Авикт. То сякаш излъчваше зловонни гробищни миазми и зараза, по-гнусна от язвите на прокажен. Тогава не издържах и изкрещях, изпълнен с ужас и отвращение. Авикт ме изгледа въпросително и аз му разказах всичко.

Най-накрая забелязал сянката, той съсредоточено я разгледа, а лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, не изразяваше нито страх, нито отвращение.

— Това е тайна, недостъпна за моя разум и превъзхождаща знанията ми — промълви накрая той. — Никога досега не ми се е явявала някаква сянка, освен по мое собствено желание. Предполагам, че тази е същото създание или, може би, само отражение на това създание, което се е явило, макар и със закъснение, в отговор на заклинанието на Змийските хора, което ние сметнахме за безплодно и безсмислено. Затова мисля, че трябва да поговорим с тази сянка по достъпен нам начин.

Отправихме се към покоите, където обикновено извършвахме заклинанията, и приготвихме всичко необходимо. Когато всичко бе готово, сянката се намираше още по-близо до Авикт, така че разстоянието между тях бе не по-широко от жезъл на некромант.

Заехме се да разпитваме странната сянка, опитвайки се с всички възможни средства да получим отговор от нея, но не постигнахме нищо. През цялото време магическите огледала не отразяваха нищо, а духовете, през чиито уста говорехме, не усещаха никакво чуждо присъствие в покоите. Като че ли нямаше заклинание, което да има власт над зловещото черно петно. Авикт беше обезпокоен; нарисувал на пода елипсата на Оумор с кръв, примесена с пепел, където не можеше да проникне нито дух, нито демон, той пристъпи в очертаното пространство. Но и там, в елипсата, подобна на гъста течност или изтекла гной, тъмното петно го последва, неотстъпно движейки се зад него, и разстоянието между тях се съкрати още повече.