Човек късмет - Рутинска народна приказка (Рутинска народна приказка)

Тогава градинарят направил знак на жена си и двамата излезли навън под навеса. Той и заговорил тихичко:

— Жено, ти ме знаеш — всякога всичко съм споделял с тебе, само едно нещо досега не съм ти казал: Помниш ли онзи проливен дъжд, който се изля през нощта, та реката придойде и едва не отвлече посевите? На заранта отивам към брега да видя какви пакости е сторила реката и гледам — довлякла едно старо дърво. Измъкнах го, слънцето го изсуши, сетне се запретнах да приготвя дърва за зимата. И знаеш ли — това ще да е бил букът на нашия пощаджия! Когато го разцепих, из зейналата хралупа се изсипаха порой пари — медни, сребърни, дори и няколко златни… Прибрах ги и си думах: „Ще свърши синчето службата, ще поиска да се жени или друга работа да хване — тези пари тъкмо на сгода ще му дойдат.“

Жената плесна ръце в почуда:

— Защо не каза веднага на пощаджията, та да зарадваш клетия момък?

— Искам първом с теб да се посъветвам. Пък сега, като съм премълчал, никак си ме е срам да му призная. Ама ето що измислих: да замесиш една голяма баница и парите да наредиш между корите. Ще му я дадем за из път.

Стопанката се съгласила. До късна нощ месила и пекла — изпекла две големи баници, положила парите в едната, а другата оставила за тях си.

Когато раздавачът се събудил, домакините му пъхнали в чантата баницата с парите и го изпратили с най-добри пожелания.

Върви раздавачът по пътя и си подсвирква. А насреща му — двама търговци на добитък. Спрели се насред пътя, по разговорили се. Казали му, че са тръгнали да купуват животни. Единият на шега го попитал, дали няма нещо за продан — я кон, я вол, я овца или коза… Оня не доловил шегата и отговорил съвсем сериозно:

— Такава стока вече нямам, защото изгорях. Ама, ако искате, мога да ви продам една баница още топла-топла.

— Защо не? Ние още не сме закусили и твоята баница добре ще ни дойде!

Купили търговците баницата и продължили пътя си. Пък пътят им минавал тъкмо край къщата, където раздавачът беше пренощувал; отбили се те, защото били чули, че градинарите имат теленце за продан. Седнали да отдъхнат. А жената им казала, че току-що е опекла баница и ще ги на гости.

— Не си прави труд — рекъл единият от търговците. — Ние си носим баница. Преди малко я купихме от един пощаджия. И сложил баницата на масата.

Стопанката се изумила, едва не се издала. Добре, че мъжът й побързал да заведе търговците в обора, за да им покаже телето. Докато те се бавели навън, жената подменила баницата с парите, като на нейно място сложила другата.

След като скъсали пазарлъка, търговците изяли баницата, без да забележат подмяната, и си подкарали телето. А пък жената не може място да си намери: кърши ръце и ту наднича през прозореца, ту излиза на прага да гледа по пътя — този път не писмо чака, ами пощаджията кога ще мине.

Най-сетне на здрачаване той се задал. Градинарят го по викал, силом в къщи го вкарал, а раздавачът все се дърпал — срам го било от тяхното щедро гостоприемство. Пак го нагостили, пак останал у тях да нощува. А през нощта градинарят сложил в празната му чанта парите в кърпа върза ни.

Сутринта рано-рано гостенинът се събудил и тихичко се измъкнал от къщи, защото си мислел: „Тези добри люде пак ще ме гощават, пък аз с какво мога да им се отблагодаря?“ Като излязъл навън, видял на двора една висока ябълка, цялата отрупана с червени плодове. Много му се прищяло да си откъсне няколко ябълки за из път. Окачил чантата на оградата и се покачил на дървото.

Ненадейно скръцнала врата и на прага на къщата се по казал градинарят.

„Ах, каква я свърших!? — сепнал се раздавачът засрамен.

— Като някакъв хлапак съм се качил ябълки да крада.“ Скочил от дървото и хукнал да бяга и в залисията си забравил чантата.

„Виж ти какъв кутсуз човек!“ — въздъхнал градинарят. — „Все пак аз мога да му я дам. През където и да тръгне, той трябва да мине по дървения мост. Аз пък ще изтичам по пряката пътечка и ще го изпреваря.“

Така и направил: избързал и окачил чантата на парапета на мостчето. Сетне се притаил в крайречните храсталаци и зачакал.

Не чакал дълго. Пристигнал раздавачът, спрял се пред моста, огледал се на четири страни: ранна есен била позлатила вече листака, родитбата — прибрана, прелетните птици се събират на орляци, готвят се за далечен път. Почувствувал човекът тая хубост наоколо, замислил се: „Не бива да се оплаквам, че нямам късмет: млад съм, здрав съм и очите ми могат да се радват на божия свят. Ами ако пламъците на пожара ме бяха ослепили?! Нямаше да мога да виждам слънчевата светлина, красотата на широкия свят. Нямаше да ме назначат и за раздавач, защото не бих могъл тогава дори по моста да мина. Я да се опитам да прекося слепешком тоя мост!“ — Зажумял, предпазливо преминал по мостчето и не видял чантата си.