Силач Янко: Чешка народна приказка (Чешка народна приказка)

Преди много, много години живял един беден селянин. Имал той осем сина, които едва можел да изхрани. А ето че му се родил и девети. Кръстили го Янко. Детенцето се родило мъничко, ала яко и пъргаво. То започнало да расте толкова бързо, че на дванадесетия ден имало вече сила за деветима мъже и изглеждало като двадесетгодишен момък. Ето защо го нарекли Силач Янко.

Поживял Янко дома, пък един ден рекъл на баща си:

— Тясно стана вече за мен под тая стряха. Ще ида по света — хората да видя, силата си да покажа.

Сбогувал се с домашните си, метнал торбичката на рамо и тръгнал, накъдето му видят очите. Върви Янко — гледа: насред пътя затънали в калта коли, натоварени с желязо. Щурат се около тях коларите, не могат да ги помръднат от мястото. Помолили те Янко да им помогне.

— Харно — рекъл нашият момък, — ама да ми дадете толкова желязо колкото мога да нося.

Коларите се съгласили.

Запретнал ръкави Силач Янко, напънал се и самичък извадил колите на сухо място. Метнал един товар желязо на рамо:

— Ще стане от него добра тояжка за мен — рекъл той на учудените колари и продължил по пътя, като си подсвирквал.

Вървял, вървял, стигнал до една ковачница.

— Хей, ковачо! — провикнал се Янко. — Можеш пи да ми изковеш от това желязо една тояжка. Ама да не ме измамиш — от всичкото желязо да я направиш!

— Не бой се, няма да те измамя — отговорил ковачът.

Изковал той тежка тояга, само че половината желязо укрил. Подхвърлил Янко тоягата към небето. Паднала тя след един час и се строшила.

— Измами ме ти! — изръмжал Силач Янко и погледнал ковача страшно. — Пази се! С мене шега не бива, че зле ще си изпатиш.

Уплашил се ковачът, направил му тояга от цялото желязо Подхвърлил я Силач Янко към небето, върнала се тя подир два часа, разтрошила една канара, ала тя си останала цяла.

— Добра е сега! — рекъл момъкът, платил на ковача, нарамил тоягата и си тръгнал.

Вървял, вървял, стигнал до една гора. А насред гората — един мъж изтръгва из корен яки дъбаци, сякаш вади ряпа.

— Хей, Скубидъб! — викнал Силач Янко. — Хайде ела с мен да поскитаме по света!

— Да дойда! Само че първом да се преборим, да видим кой е по-силен.

Почнали да се борят. Силач Янко така ударил о земята Скубидъб, че той чак подир един час дошъл на себе си.

Побратимили се и тръгнали. Вървели, вървели, гледат седи един човек на камара железни греди и ги чупи като сламки.

— Хей, Чупижелязо! — викнал Силач Янко. — Хайде ела с нас да поскитаме по света!

— Да дойда. Само че първом да се преборим, да видим кой е по-силен.

Почнали да се борят. Силач Янко така тръшнал о земята Чупижелязо, че той видял всички звезди по небето посред бял ден.

Побратимили се тримата и тръгнали. Вървели, вървели, стигнали до столичния град. Отбили се в един хан да починат. Гледат — хората омърлушени, шепнат си нещо с наведени глави. Поразпитали нашите юнаци ханджията какво ново-вехто има из града.

— Нищо добро — отвърнал ханджията. — Змейове отвлякоха и трите дъщери на нашия крал. Той обещава, който му върне децата, зет да го направи и половината кралство зестра да му даде.

— Ама накъде отидоха тия змейове? — пита Силач Янко.

— Никой не знае. В далечната планина има една стара-престара гора, там трябва да живеят поразниците — отвърнал ханджията.

— Хайде да си опитаме късмета — рекъл Силач Янко на побратимите си.

Съгласили се те и на другия ден натъпкали торбите с храна, па тръгнали да дирят змейовете. Вървели, що вървели, стигнали най-сетне до оная вековна гора, тъмна и страшна — тъкмо леговище на змейове.

Построили си юнаците една колиба и се сговорили всеки ден двамина да преброждат гората, да дирят змейовете, а третият да стои в колибата да готви вечеря.

Първия ден Янко и Чупижелязо тръгнали из гората, а Скубидъб останал дома. Заловил се той да вари каша. По едно време чува, че някои вика през комина:

— Каша вариш, ама няма да ядеш!

— Аз вече сварих кашата — отговорил Скубидъб — и ще си я изям с побратимите. А ти кой си и какво искаш?

Изведнъж из огнището изскочило едно джудже — педя човек, лакът брада. Тръшнало то Скубидъб на земята, изяло всичката каша и избягало през комина.

Дошли си вечерта Янко и Чупижелязо гладни, изморени.

— Какво си ни сготвил за вечеря? — питат те.

Разправил им Скубидъб своето приключение. Легнали си юнаците гладни.

На другия ден останал дома Чупижелязо. Както варял кашата, чул през комина, че някой се провиква: