Карен Симонян - Тъга

Едва там, на земята, и пред всички той ще признае със смях, че по време на пътешествието се е преструвал, че приема картините за действителност. Да, ще признае това пред всички… Корабните мозъци са толкова усъвършенствани, че едва ли могат да се нарекат само електронносметачни машини. Те дори имат самочувствие и са себелюбиви. Може да е чудно, но е така. Командирът бе убеден, че неговото изявление, и то направено на всеослушание, ще обиди мозъка на кораба. В случая могат да изгорят предпазителите му, могат да излязат от строя и отделни възли. Но нека!…

— Данните от анализа са готови, командире — каза Наам.

— Слушам ви.

— Атмосферата на планетата, на която кацаме, е богата на кислород — започна да изрежда Наам. — Релефът е планински. Има водни басейни, които заемат близо половината от повърхността на планетата.

Командирът изключи екрана и започна да снове из кабината. Маас многозначително погледна Наам.

— Продължавай! — нареди командирът. — Защо млъкна?

— В южното полукълбо на планетата са открити райони с богата растителност.

— Тогава да кацнем в южното полукълбо! — предложи командирът.

— Не, командире — възрази Наам. — По-удобни са водните басейни. В този случай ще бъдем до голяма степен предпазени от радиоактивно облъчване.

— Ще кацнем в южното полукълбо! — повтори командирът.

Спътниците му имаха добра памет и веднага се сетиха за съответния член от устава на полета, според който те трябваше безпрекословно да се подчиняват на заповедите на командира. Затова наредиха на електронния мозък да приземи кораба в една от равнините на южното полукълбо.

… Командирът гореше от нетърпение и дори не пожела да чуе нареждането роботите първи да излязат от кораба. Той хвърли специалния защитен комбинезон и скафандъра и отказа да ги облече въпреки увещанията на спътниците му. Тази отдалечена планета имаше прилика със Земята и командирът почувствува някаква близост, сякаш слизаше на родна земя. Той излезе по-рано от определеното време от камерата за микробиологично обеззаразяване, без да се замисли, че може да пренесе на непознатата планета опасни микроби.

Веднага щом стъпи на планетата, командирът се затича по полето. Тичаше бързо. Спътниците му изостанаха и той изчезна от погледа им, потъвайки във високата растителност.

Членовете на екипажа се обърнаха за миг, но не спряха. Те вземаха безпогрешни решения за части от секундата. Подтичвайки, Наам напомни на приятеля си, че командирът е нарушил една от точките на устава.

После те внимателно и тихо започнаха да търсят командира. Първи го откри Маас и повика с ръка Наам.

Командирът се бе проснал на земята, скубеше с ръце сочната дъхава трева и заравяше лице във влажната земя. Спътниците му застанаха до него и гледаха как вятърът развява рано побелелите му коси и как по лицето му се стичат едри сълзи.

По високите треви полази червено-синя божа кравичка, разпери крилца, поиска да литне, но, изглежда, се разколеба и като продължи пътя си, се озова в дланта на командира.

— Командире — внезапно заговори Маас, но оня не чуваше или не искаше да го чуе. — Командире, точка двеста деветдесет и шеста от устава гласи: „… ако командирът допусне нарушение на предидущата точка от устава, то спътниците са задължени…“

Командирът закри с окаляни ръце лицето си и през пръсти погледна своите спътници. Той жадно вдишвате мириса на пръстта, на тревата и ги гледаше умолително.

— Оставете ме! — простена той, когато спътниците му успяха да го вдигнат от земята. — Пуснете ме!… Какво знаете вие? Нищо не разбирате!… Маас, решението ти е нечовешко, чуваш ли, грешно е, грешно… На преустрояване ли искаш да те изпратя?

— Командире! — Наам невъзмутимо взе думата вместо другаря си. — Ние никога не грешим. Грешките са присъщи на хората. Ти ни обиждаш, командире! От раждането ни до ден днешен имало ли е случай аз или Маас да сме сгрешили? Не, капитане, не сме грешили. Никога не грешим!

Спътниците му го заключиха в кабината.

Командирът също помнеше точките на устава и бе убеден, че Маас и Наам вече няма да му позволят да стъпи на никоя друга планета освен на Земята.

Командирът продължи да търка окаляните си ръце, докато нещо не го погъделичка по пръстите. Приближи дланта към очите си и видя божата кравичка с наранено крилце… „Защо Маас и Наам са толкова жестоки? Защо и те не могат да мечтаят, да тъгуват, да си спомнят?… Може би затова са роботи? Или може би са човеци-машини, които са лишени от мечти, спомени, чувства…“

Читать дальше