Карен Симонян - Ние няма да се разберем

— Кой?… Аз ли? Казал ли съм, че искам да се разберем? — преглъщайки слюнката си, започна да се оправдава Морик и реши, че повече не може да слуша такива нелепости. — Право да си кажа, такъв въпрос не е възниквал. Защото в крайна сметка кои сте вие? Куче, котка… лавасунк?

Той млъкна. „По дяволите — мина му през ума, — на какво прилича това създание?“

Манастирската котка скочи на масата и размята разкошната си опашка.

— Ако се бяхме появили в истинския си вид, нашата среща щеше да приключи трагично. Без да му мислите много-много, вие щяхте да ни унищожите.

Морик Армен поиска да каже нещо, но Манастирската котка размаха опашката си под носа му, рязко се обърна и продължи:

— Не възразявайте, няма смисъл. Това, което вършат вашите машини, е достатъчно, за да бъдем внимателни и благоразумни. Така ли е, Занки? Много по-добре е, когато ни смятате за една илюзия. Защото кой разумен човек ще посегне на своята илюзия, меластър? Никой!… Никой освен този, който е загубил разсъдъка си.

„Ей сега ще се задуша в пашкула си — помисли Морик Армен. — Не мога повече да издържам.“

Той пое дълбоко въздух, изправи се и закрачи из стаята. И в един миг Морик Армен и разхождащата се по масата Манастирска котка застанаха лице в лице и се втренчиха един в друг. Гледаха се дълго. И всеки от тях изпусна нещо от погледа си.

Цареше тишина. И в тази тишина напрежението растеше. Кучето Занки и лавасункът също бяха в очакване. Но ако кучето Занки бе клекнало със скръстени лапи на гърдите си, то лавасункът по глупав навик бе лапнал в лопатовидната си уста трите си задни крака и постепенно се поглъщаше сам. Още при първия си изследователски полет Морик Армен с голяма изненада се срещна с това необикновено същество. Казваха, че лавасункът е разпространен почти по всички планети. Но досега никой не беше успял да изясни как живее той и как се размножава при различните условия на различните планети.

Кой знае защо, понякога той обичаше да гълта трите си задни крака, а сетне в лопатовидната му уста изчезваше и цялото му тяло. Настъпваше миг, когато лавасункът се бе глътнал целият и естествено изчезваше, за да се появи отново преобразен. И ако никой не му попречеше, той продължаваше глупостите си и започваше да гълта предните си крака, които, преди да се преобрази, са му били задни.

Както и да е…

Морик Армен и Манастирската котка продължаваха да се гледат и да изпитват взаимно издръжливостта си. И двамата бяха неуморими. Морик Армен изведнъж се усмихна, смигна и каза:

— Ако си котка, замяукай! Защо не мяукаш?

Манастирската котка се обърка. Горната й устна и мустаците й потрепераха. Кучето Занки загуби равновесие и едва успя да се приземи с предните си лапи на ръба на масата. Лавасункът се самоглътна, задави се и изчезна за дълго. И когато отново се появи преобразен, погледна с едното си изплашено око кучето Занки, другото си изплашено око насочи към Манастирската котка, а останалите си пет изплашени очи впери в Морик Армен.

Армен почувствува, че става господар на това нелепо положение.

— Котката трябва да мяука! — рече той. — Кучето трябва да лае! И доколкото ми е известно, лавасункът трябва да скимти и да вие — и млъкна, за да види ефекта от думите си. — Всичко трябва да приеме своя естествен вид и да заеме своето подобаващо място — продължи той. — Всяко същество, което живее и расте под своето слънце и в своя свят, трябва да има свой облик и дори свой начин на говорене. Може би греша?

Морик Армен беше уверен, че не греши. Той много добре бе изучил закона на вековете, потвърден и от днешния ден, според който никой земен човек не трябва да загубва облика си и не бива да се подлага на случайни изкушения, с които е пълна Вселената. Същевременно при контакти с обитатели на други планети не бива да се жертва волята, човешката същност и достойнството. Но Морик Армен знаеше също, че обитателите на тези чужди планети не трябва да бъдат изкушавали и подтиквани да губят своето достойнство. Защото в противен случай всичко би се обезсмислило и вместо единомислие в галактическите простори би господствало насилието, жестокостта и бездушието.

… Манастирската котка успя да се овладее и невъзмутимо отвърна:

— Прав сте… Но ако аз мяукам, ако кучето залае и лавасункът завие, ще може ли да се разбираме взаимно, меластър Морик? Няма да се разбираме.

— Ние трябва да намерим общ език! — отбеляза кучето Занки, придавайки си мъдър вид.

— Вие трябва да сте доволен, че сме се научили да говорим по ваш маниер — добави лавасункът. — Вие бихте ли могли да научите нашия език за толкова кратко време, щом не знаете дори какви сме в действителност?