Жорж Сименон - Жълтото куче

— Къде е сержантът?…

— Всички: поручикът, сержантът и повечето от хората, тръгнаха да търсят скитника, когото знаете…

— Доктора все там ли си е?

Човекът се усмихна, поглеждайки решетестия прозорец на килията вдясно.

— Няма опасност да избяга!

— Хайде, отворете ми вратата!

И щом резето бе дръпнато, той викна весело и сърдечно:

— Добър ден, Докторе!… Спахте добре, нали?…

Но видя само едно бледо, изострено лице, което се подаваше под сивата завивка на походното легло. Очите бяха дълбоко хлътнали и трескави.

— Е, какво? Не върви ли?…

— Много зле… — рече Мишу с въздишка, вдигайки се от леглото. — Бъбрекът ми…

— Надявам се, че ви се дава всичко, каквото ви е потребно…

— Да… вие сте много любезен…

Той лежеше облечен. Измъкна нозе изпод завивката и прокара ръка по челото си. А в същото време Мегре, преливащ цял от здраве и енергия, възседна един стол и се облакъти на облегалото му.

— Хайде де! Виждам, че сте поръчали бургундско вино!…

— Майка ми го донесе вчера… Много ми се искаше да избягна това посещение… Тя е разбрала нещо в Париж… И се върнала…

Тъмните кръгове около очите му покриваха половината от небръснатите бузи, които изглеждаха още по-хлътнали. А липсата на вратовръзка, както и измачканият костюм засилваха впечталението на отчаяние, което ее излъчваше от цялото му същество.

Той спираше да говори, за да кашля. Дори се изплю — подчертано явно — в кърпата си и я разгледа като човек, който се бои от туберкулоза и с тревога се наблюдава.

— Имате ли да ми кажете нещо ново? — попита той уморено.

— Жандармите трябва да са ви казали за произшествието през нощта…

— Не… какво е то?… Кой е бил?…

Той се залепи до стената, като че го бе страх да не го нападнат.

— Хе! Минувач, ударен в крака с един куршум…

— И хванат ли е… убиецът?… Не мога повече, господин комисар!… Съгласете се, че има от какво да полудее човек… Още един клиент на „Адмиралското кафене“, нали?… По нас се целят!… И аз напразно си бъхтя главата, за да проумея защо… Да, защо?… Мостаган… Льо Помре!… Гойар!… И отровата, която бе предназначена за всички ни!… Ще видите, че накрая те въпреки всичко ще ме улучат дори тук!… Но защо, кажете ми?…

Той не беше вече блед. Беше оловносинкав. И тежко беше да го гледа човек: дотолкова въплъщаваше сега образа на паника в нейния най-жалък, най-ужасен вид!

— Не смея да спя… Вижте прозореца!… Има железни пречки… Но може да се стреля между тях… А нощем!… Жандармът може да заспи или да мисли да друго нещо… Но аз не съм създаден за подобен живот. Вчера изпих цялата бутилка с надежда, че ще спя… И не мигнах!… Разболях се!… Да можеше да пребият тоя скитник с жълтото му куче…

Виждали ли са пак кучето?… Все още ли се върти около кафенето?… Не разбирам защо не му шибнат един куршум в гърба… на него и на господаря му!…

— Господарят му нощес напусна Конкарно.

— Ах!…

Доктора като че не можеше да повярва това.

— Веднага ли след… след новото си престъпление?

— Преди!…

— Но тогава?… Това не е възможно!… Трябва да се приеме, че…

— Точно така! Тази вечер казах това на кмета… Странно човече, между нас казано, е тоя кмет… Какво мислите вие за него?…

— Аз ли?… Не знам… Аз…

— Е, хайде де!… Той ви е продал мястото за парцелите… Вие сте във връзка с него… Вие сте, както се казва, приятели…

— Ние имахме почти само делови отношения и отношения на добри съседи… Извън града това е естествено…

Мегре забеляза, че гласът стана по-сигурен и че погледът на Доктора не беше вече много замъглен.

— Какво му казахте вие?…

Мегре измъкна от джоба си бележника.

— Казах му, че поредицата престъпления или — ако предпочитате — опити за убийство не са могли да бъдат извършени от което и да е лице, познато засега на нас… Няма да почна да изреждам една по една драматичните истории… Говоря накъсо… Говоря обективно, нали, като специалист?… Та известно е, че вие не сте могли — физически невъзможно — да стреляте тая нощ срещу митничаря, което е достатъчно да бъдете съвсем не-причастен в случая… Льо Помре също не е могъл да стреля, тъй като утре заран го погребват… Нито Гойар, когото току-що са открили в Париж!… И те също така не са могли — и единият, и другият — да се намират, в петък вечер зад кутията за писма в празната къща… Ема също…

— Но скитникът с жълтото куче?

— Мислих и за него! Не само че той не е отровил Льо Помре, но през тая нощ той беше далеч от мястото на престъплението, когато то е било извършено… Затова аз говорих на кмета за непознато лице, за един тайнствен X, който би могъл да извърши всички тия престъпления… Освен ако…