Жорж Сименон - Жълтото куче

Ще се фотографирам, на него и ще ти изпратя снимка.

Обичам те и те целувам в очакване да станеш любима жена на твоя.

Мегре пъхна писмото в джоба си, загледан със замечтан израз към дрехите, които се сушеха на отвъдната страна на уличката. В мидената кутийка нямаше вече нищо друго освен една писалка, дето през един разрез със стъклена леща се виждаше църквата „Света Богородица“ в Лурд.

— Има ли някой в стаята, заета обикновено от Доктора? — попита той.

— Не вярвам. Журналистите са настанени на втория етаж.

За успокоение на съвестта си комисарят още веднъж огледа стаята, но не намери нищо интересно. Малко по-късно той слезе на първия етаж, бутна вратата на стая № 3, от балкона на която се откриваха пристанището и заливът.

Леглото беше оправено, подът намазан с восък. Върху каната бяха поставени чисти кърпи за лице.

В погледа, с който инспекторът следваше своя шеф, имаше любопитство, примесено с известно съмнение. А Мегре си подсвиркваше, оглеждайки наоколо си, съгледа пред прозореца малка дъбова масичка, на която имаше една папка и една пепелница.

В папката имаше бели листове — бланки за писма с надпис на хотела и син плик със същия надпис. Но имаше също тъй два големи листа попивателна хартия, единият от които почти черен от мастило, а другият тук-таме с петна от неясни букви.

— Намерете ми едно огледало, драги!

— Голямо?

— Все едно! Огледало, което да мога Да поставя на масата.

Като се върна, инспекторът намери Мегре на балкона, пъхнал ръце в изреза на жилетката под мишниците, пушейки лулата си с очевидно задоволство.

— Ще ви свърши ли работа това?…

Затвориха прозореца. Мегре постави огледалото на масата, закрепено с помощта на два свещника, които взе от камината, и изправи срещу него попивателната хартия.

Отразени в огледалото, буквите мъчно се разчитаха. Някои букви и цели думи липсваха. Други, съвсем разкривени, трябваше да се отгатват.

— Разбрах! — каза Льороа с хитроумен израз.

— Добре! Тогава идете да поискате от хотелиера едно тефтерче със сметки на Ема… или каквото и да е, писано от нея…

Върху лист хартия той преписа с молив някои думи.

„… те видя… часа… необитаема… бездруго…“

Когато се върна, инспекторът завари Мегре, който, след като бе запълнил празните места, възстанови следната записка:

„Трябва да те видя. Ела утре в единадесет часа при необитаемата къща, която се намира на площада, малко по-далеч от хотела. Разчитам бездруго на теб. Само почукай и ще ти отворя вратата.“

— Ето тефтерчето на перачката, което Ема е поддържала редовно! — каза Льороа.

— Не ми трябва вече… Писмото е подписано „…ма“, тоест „Ема“… И е написано в тази стая!…

— Където келнерката се е срещала с Доктора ли? — ужаси се инспекторът.

Мегре почувствува колко е противно на Льороа подобно предположение, особено след като предната вечер, надвиснали от покрива, бяха наблюдавали оная сцена.

— В такъв случай тя е, която…

— Чакай, чакай, младо! Без прибързани заключения! Особено без изводи… В колко часа пристига влакът, който ще ни доведе Жан Гойар?

— В единадесет и тридесет и две…

— Сега ето какво ще направите, драги!… Най-напред ще кажете на двамата колеги, които го придружават, да ми доведат приятелчето в полицията… Ще пристигне там, Значи, към обед… Ще предадете по телефона на кмета, че ще бъда щастлив да го видя по същото време и на същото място… Чакайте! Предайте същото и на госпожа Мишу, на която ще телефонирате във вилата й. Най-сетне възможно е полицаите или жандармите всеки миг да доведат Ема и любовника й… На същото място в същия час!… Дали не съм забравил някого… Добре! Едно поръчение… Да не разпитват Ема в мое отсъствие. Дори попречете на Ема да говори…

— А митничаря?…

— Не ми трябва.

— Господин Мостаган…

— Хм!… Не… Това е всичко!…

В кафенето Мегре си поръча местна гроздова ракия, която смукна с истинско удоволствие, като подхвърли на журналистите:

— Вижда му се краят, господа!… Тая вечер ще можете да отпътувате за Париж…

Разходката му из кривите улици на стария град повиши неговото добро настроение. И когато стигна до портата на жандармерията, над която се вееше яркото френско знаме, той забеляза, че поради вълшебството на слънцето, на трицвета и на обления от светлина зид в атмосферата се чувствуваше някаква буйна радост, както на 14 юли.

Един стар жандарм, седнал на стол до страничната вратичка, четеше хумористичен вестник. Дворът, постлан с малки павета, между които се промушваха стръкчета зелена трева, приличаше със спокойствието си на манастирски двор.