Дан Симънс - Илион

И все пак беше объркващо. Губеше му се цял ден. Или пък му идваше в повече? Във всеки случай там въздухът имаше друг мирис — по-влажен, по-богат, по-див.

Огледа се. Намираше се в средата на универсален факсвъзел — онзи обикновен кръг от семпербетон и декоративни железни стълбове, увенчани с жълта кристална пергола, и до центъра на кръга — стълбът, носещ задължителния символ, който Деймън не можеше да прочете. В долината не се виждаше друга постройка, само трева, дървета, поток в далечината, мудното въртене на двата пръстена, прекосяващи небето като арматури на някакъв грамаден бавен жироскоп. Вечерта бе топла, по-влажна, отколкото в Уланбат, и факсвъзелът се намираше в средата на морава, заобиколена от ниски хълмове. На пет-шест метра от кръга чакаше древна двуместна открита едноколка. На мястото на водача клюмаше също толкова древен слуга, а между дървените тегличи стоеше самотен войникс. Деймън не беше посещавал Ардис Хол повече от двайсет години, но сега си спомни варварските неудобства. Пълен абсурд — да не разположиш дома си върху факсвъзел.

— Деймън ур ? — попита слугата, макар очевидно да знаеше кой е.

Деймън изсумтя и посочи очукания си куфар. Миниатюрният слуга се приближи, пое багажа в щипките си и го качи в брезентовия багажник на едноколката, докато Деймън се настани на седалката.

— Чакаме ли още някого?

— Вие сте последният гост — отвърна слугата, вмъкна се с бръмчене в полусферичната си кабинка и въведе команда. Войниксът хвана тегличите с щипките си и се затича към залязващото слънце. Ръждивите му крайници и колелото на едноколката почти не вдигаха прах по чакъления път. Деймън се отпусна на зелената кожена седалка и с наслада отпусна длани върху дръжката на бастуна си.

Не беше дошъл на гости на Ада, а за да я съблазни. Ето с какво се занимаваше Деймън — съблазняваше млади жени. И колекционираше пеперуди. Фактът, че Ада е на двайсет и пет, а той привършваше втората си двайсетилетка, нямаше никакво значение. Както и че тя му е първа братовчедка. Кръвосмесителните табута отдавна не се спазваха. Генетичният дрейф изобщо не съществуваше като концепция за Деймън, ала даже да фигурираше в терминологичния му речник, той щеше да остави този проблем на булаторията. Булаторията поправяше всичко.

Преди десет години Деймън гостуваше в Ардис Хол в ролята си на братовчед — и в опит да съблазни другата братовчедка на Ада, Вирджиния, при това само от скука, тъй като тя бе привлекателна колкото войникс — когато за пръв път видя Ада гола. Вървеше по един от безкрайните коридори в имението и случайно мина покрай стаята на младата жена. Вратата бе открехната и в едно високо криво огледало се отразяваше Ада: къпеше се във вана с гъба и на лицето й се бе изписало пълно отегчение — тя беше всичко друго, но не и прекалена чистница, установи Деймън — и отражението на тази млада жена, тъкмо изхлузваща се от девическата си какавида, го плени, плени този зрял мъж, малко по-възрастен, отколкото бе сега тя.

Дори навремето, въпреки бебешката пълнота на хълбоците си и едва напъпилите си гърди, Ада представляваше гледка, която си струваше да спре, за да оцени. Светла — кожата на момичето си оставаше пергаментовобяла и нежна, колкото и време да прекарваше на открито — сивоока, с малиновочервени устни и катраненочерна коса, същинска мечта на сладострастника. Тогавашната мода изискваше жените да си бръснат подмишниците, ала нито младата Ада, нито — искрено се надяваше Деймън — нейният възрастен аналог се интересуваше от тази, както и от повечето други културни условности. Във високото огледало беше замръзнало (и по-късно бе включено като пеперуда в колекцията на Деймън от спомени) все още момичешко, но вече чувствено тяло с едри светли гърди, кремавобяла кожа, будни очи, и цялата тази белота, нарушена от четири тъмни мазки — вълнистия въпросителен знак на косата, която небрежно вдигаше на кок, освен когато играеше, с други думи през повечето време, двете запетайки под мишниците й и идеално черния възклицателен знак — все още несъзрял до делта, — водещ към сенките между бедрата й.

Седнал в едноколката, Деймън се усмихна. Нямаше представа защо след всички тия години Ада го е поканила на рожден ден или там чиято двайсетилетка празнуваха, обаче твърдо възнамеряваше да съблазни младата жена, преди да се прехвърли по факса в истинския си свят на забави, дълги гостувания и случайни връзки с по-обиграни жени.

Войниксът тичаше с лекота — чуваше се само хрущене на чакъл и тихо бръмчене на древни жироскопи в тялото на едноколката. Долината тънеше в сенки, ала тесният път се изкачи на поредния хребет, огрян от последните лъчи на слънцето, разполовено зад следващия връх на запад, спусна се в по-обширна долина и продължи между ниви с някакви ниски насаждения. Над нивите прелитаха слуги — приличаха на множество топки за крокет.