Дан Симънс - Олимп

Хектор се поколеба.

— Нека богът говори! — извика гадателят Хелен от мястото си до Приам на трибуната.

— Нека богът говори! — извика ахейският гадател Калхант от мястото си до Менелай.

Братът на Парис се намръщи, ала кимна.

— Кажи си последните думи, копеле Зевсово. Обаче, даже да са молитва към баща ти, днес няма да ти помогнат. Нищо не ще те спаси днес. Днес ти ще си първата жертва в кладата на братовото ми тяло.

Дионис се усмихна, но плахо — плахо дори за смъртен, камо ли за бог.

— Троянци и ахейци — извика пълничкият дребен бог с рядка брадица. — Не можете да убиете безсмъртен бог. Та аз съм роден от утробата на смъртта, глупци такива. Когато бях малък, предсказаха, че играчките ми принадлежат на новия владетел на света — зар, топка, пумпал, златни ябълки, кречетало и вълна… Но титаните, които баща ми победи и захвърли в Тартар, ад под ада, кошмарното царство под царството на мъртвите, където брат ти Парис сега се носи като забравена пръдня, избелиха лицата си с вар, дойдоха като духове на мъртъвци, нападнаха ме с голите си бели ръце, разкъсаха ме на седем части и ме хвърлиха в котел, поставен върху триножник над огън, много по-горещ от тая нищожна клада, която сте приготвили тук.

— Свърши ли? — попита Хектор и вдигна меча си.

— Почти — отвърна Дионис. Гласът му вече звучеше весело и силно и отекваше в отсрещните стени, също като Хекторовия глас преди малко. — Те ме свариха и после ме изпекоха на огъня на седем шиша, и миризмата беше толкова апетитна, че привлече баща ми, самия Зевс, на пира на титаните с надеждата да поканят и него. Ала когато видя детския ми череп на шиша и детските ми ръчички в бульона, татко порази титаните с мълния и ги захвърли обратно в Тартар, където до ден днешен са подложени на страшни мъки.

— Това ли е всичко? — нетърпеливо рече Хектор.

— Почти — повтори Дионис и вдигна лице към цар Приам и царските особи на трибуната на Зевсовия храм. Гласът на дребния бог зазвуча като рев на бик. — Но други твърдят, че сварените ми крайници били хвърлени в земята и Деметра ги събрала — така човекът получил първата лоза, за да има вино. Само един мой крайник не попаднал в огъня и земята — и Атина Палада го занесла на Зевс, който поверил моя „крадиайос Дионюсос“ на Хипта, малоазийското име на Великата майка Рея, за да го носи на главата си. Татко използвал термина „крадиайос Дионюсос“ като каламбур, нали разбирате, защото на стария език „крадия“ значи „сърце“, а „крада“ — „смокиня“, така че…

— Стига — извика Хектор. — Безкрайните ти брътвежи няма да удължат кучешкия ти живот. Приключвай най-много с десет думи, иначе аз ще сложа край вместо теб.

— Изяж ме — присмя му се Дионис.

Стиснал дръжката на огромния си меч с две ръце, Хектор замахна и с един удар обезглави бога.

Тълпата от троянци и гърци ахна. Всички отстъпиха крачка назад. Обезглавеното тяло на Дионис остана няколко секунди на най-долната платформа изправено, после изведнъж се катурна като марионетка с отрязани конци. Хектор грабна отсечената глава — устата й зееше, — стисна я за рядката брадица и я хвърли високо на погребалната клада. Главата падна между труповете на конете и кучетата.

После Хектор отсече ръцете, краката и гениталиите на Дионис — хвърляше късовете на различни места от кладата. Внимаваше да не паднат много близо до носилката на Парис, защото после заедно с другите трябваше да съберат пепелта и да отделят почтените кости на брат му от недостойните кокали на псетата, конете и бога. Накрая разфасова торса на десетки парченца и ги метна върху кладата, но някои подхвърли на останалите живи кучета на Парис — мъжете, които ги бяха водили по време на погребалната процесия, ги бяха пуснали на площада.

Когато бяха насечени на късчета и последните парчета месо и хрущяли, от жалките останки на Дионисовия труп сякаш се вдигна черен облак — като вихреща се маса невидими черни мушици, като малък циклон от черен дим — толкова буен за няколко секунди, че даже Хектор трябваше да прекъсне ужасното си занимание и да се поотдръпне. Тълпите, включително редиците на троянските пешаци и ахейските герои, също отстъпиха крачка назад. Жените на стената запищяха и скриха лица под булата и шепите си.

После облакът изчезна, Хектор хвърли и последните късове пепелявобяла и розова плът върху кладата и срита ребрата и гръбнака в купчината дърва. След това смъкна окървавените си доспехи и ги даде на слугите си да ги отнесат. Един от робите донесе леген с вода, исполинът изми кръвта от ръцете и лицето си и взе чиста кърпа от друг роб.