Дан Симънс - Олимп

Ада и Деймън затичаха натам. Хана ги погледна ужасено.

— Няма да запали. Нещо се счупи.

— Няма значение. Така и така не би могъл да направи и един курс до острова — със съвсем спокоен глас каза Ада. После стисна Хана за рамото и викна: — Всички до стените! Веднага! Вземете всички оръжия от оръжейната. Единственият ни шанс е да спрем първата им атака.

Обърна се и затича към западната стена. След секунда другите я последваха и започнаха да си избират удобни позиции по палисадата.

Ада приклекна до една от нишите за стрелба.

— Браво — каза Деймън зад гърба й.

Тя кимна, макар да нямаше представа за какво всъщност става дума.

Много внимателно, без да бърза, Ада постави пълнител, свали предпазителя и насочи пушката към дърветата на не повече от двеста метра от палисадата.

Съскането и тракането ставаха оглушителни и Ада трябваше да напрегне волята си, за да потисне желанието да хвърли пушката и да запуши уши. Сърцето й биеше бясно и малко й се гадеше, може би от сутрешното неразположение. Но не беше уплашена. Все още не.

— Торинската драма през всичките тези години… — каза тя, без да осъзнава, че изрича мислите си на глас.

— Какво? — попита Деймън и се наведе към нея, за да я чува по-добре.

Тя поклати глава.

— Мислех си за торинската драма. Според Харман Одисей казал, че двамата със Сави започнали всичко това — имам предвид, започнали да разпространяват торинските савани преди десет години. Може би идеята им е била да ни научат как да умираме храбро.

— По-добре да ни бяха показали как се печели битка срещу петдесет хиляди шибани войникси — измърмори Деймън и зареди пушката си.

Ада се засмя.

Смехът й потъна в рева на войниксите, които се показаха от гората — скачаха от клоните на дърветата, докато други се носеха под тях, сива стена от коруби и нокти, летяща към тях с осемдесет, не, със сто километра в час. Бяха толкова много, че Ада не можеше да различи отделните тела. Огледа се и видя същата сцена от всички страни. Десетките хиляди безглави войникси намаляваха радиуса с пълна скорост.

Никой не изкрещя „Огън!“, но изведнъж всички започнаха да стрелят. Ада се ухили с някакъв свиреп ужас, когато иглената пушка изпразни първия пълнител със серия силни ритници в рамото й. Тя го остави да падне и рязко постави нов.

Иглите поразяваха целите си с хиляди, кристални искри проблясваха под лъчите на изгряващото слънце, но като че ли от това нямаше никаква полза. Несъмнено имаше паднали войникси, но толкова много хиляди други подскачаха, тичаха, пълзяха, че Ада дори не можеше да види ранените и мъртвите. Сребристосивата стена от смърт бе преодоляла за две секунди половината от разстоянието до дърветата и след още толкова създанията щяха да се хвърлят срещу ниската палисада.

Вероятно Деймън бе първият, който прескочи стената — Ада не беше сигурна, тъй като това изглеждаше едва ли не като всеобщо едновременно решение. Но Деймън грабна оръжието си, изкрещя, скочи от парапета, изправи се и се втурна срещу войниксите.

Ада се смееше и плачеше. Изведнъж най-важното нещо на света бе да се включи в атаката — най-важното нещо на света бе да умре, атакувайки този лишен от разум, жесток, глупав, програмиран от историята враг, вместо да чака да бъде убита, страхливо свита зад гредите.

Колкото и да беше абсурдно, Ада внимаваше — все пак бе бременна в петия месец, — когато също скочи, претърколи се, изправи се и се втурна след Деймън, без да спира да стреля. Чу от лявата си страна нечий познат глас също да крещи, погледна натам и видя Хана и Едид. Тичаха малко след нея, спираха, за да стрелят, и продължаваха да тичат.

Вече различаваше гърбиците на сивите коруби на войниксите. С един скок създанията покриваха над седем метра и половина, извадили убийствените си нокти. Ада продължи да тича и да стреля. Вече не осъзнаваше, че крещи, нито какви точно думи излизат от устата й. За миг — само за миг — извика образа на Харман в съзнанието си и се опита да му прати мисловно послание — „Съжалявам, скъпи, съжалявам за бебето“, — а след това умът й бе зает единствено с тичането, стрелянето, сивите фигури бяха почти до тях, надвисваха отгоре им като сребристосива приливна вълна…

Експлозиите я отхвърлиха на три метра назад и опърлиха веждите й.

Навсякъде около Ада лежаха мъже и жени, отхвърлени назад заедно с нея, прекалено зашеметени, за да могат да говорят или да станат. Някои се мъчеха да изгасят пламналите си дрехи. Други лежаха в безсъзнание.