Дан Симънс - Олимп

Мрак. На Голдън Гейт беше ден. Намираше се… някъде другаде. Където и да беше това другаде, освен че е откъм тъмната страна на планетата, Харман знаеше, че е в гъста джунгла. Миришеше на благоуханни цветя и гнилоч, плътният влажен въздух лепнеше по кожата му като мокро одеяло, ризата му моментално подгизна и се лепна за тялото му и отвсякъде в сякаш непрогледната нощ се разнасяше жужене на насекоми и шумолене на листа, храсти, дребни и едри животни. Докато чакаше очите му да се приспособят, свил юмруци с надеждата, че Ариел ще се приближи отново, за да го удари, Харман проточи шия, вдигна глава и видя блещукащите звезди в пролуките на безкрайно високия листак.

Скоро различи бледия, почти призрачен безполов силует на Ариел на три метра от себе си.

— Върни ме — изсумтя Харман.

— Къде желаеш да те върна?

— На Моста. Или в Ардис. Веднага.

— Не мога. — Безполовият глас го влудяваше.

— Ще ме върнеш — изръмжа той. — Още сега. Както си ме довел тук, така и ще ме върнеш. Начаса.

— Иначе какво ще последва? — попита меко сияещата в мрака фигура. Гласът на Ариел като че ли бе развеселен.

— Иначе ще те убия — яростно заяви Харман. И разбираше, че говори сериозно. Щеше да удуши това зелено-белезникаво същество и да плюе отгоре му. „И тогава завинаги ще бъдеш изгубен в тая непозната джунгла“ — предупреди го последната благоразумна част от съзнанието му. Той не й обърна внимание.

— Олеле! — престори се на ужасен Ариел. — До смърт ще ме нащипят, аз си знаех!

Харман се хвърли към него с протегнати ръце. Дребничката, няма и метър и двайсет висока фигура го сграбчи насред скока и го запокити на десетина метра през листака и лианите.

Трябваха му минута-две, за да си поеме дъх, и още една минута, за да се надигне на колене. И веднага разбра, че ако Ариел направи такова нещо с него другаде, да речем на Голдън Гейт при Мачу Пикчу, където се бяха намирали допреди малко, ще му строши гръбнака. Изправи се и здраво стъпи на дебелия хумус, втренчи се в заобикалящия го мрак и се запровира сред лианите и гъсталака към полянката, където го чакаше Ариел.

Духът вече не беше сам.

— О, вижте, още наши! — весело рече той.

Харман се закова на място. Вече виждаше по-добре на звездната светлина, която се процеждаше на полянката, и онова, което видя, го накара да зяпне.

На поляната, под дърветата и сред папратите и лианите наоколо имаше петдесетина фигури. Не бяха хора, но не бяха и войникси, калибани, нито каквито и да било други двуноги, които Харман бе виждал през деветдесет и деветте години и девет месеца на своя живот. Тия хуманоиди приличаха на груби скици на човешки същества — ниски, не много по-високи от дребния Ариел и също като него с прозрачна кожа и органи, плаващи в зеленикава течност. Но докато той имаше устни, бузи, нос и очи на млад мъж или жена, с физически черти и мускули, които се свързваха с човешкото тяло, тия ниски зелени създания нямаха нито уста, нито човешки очи — на звездната светлина те наблюдаваха Харман с по две черни точици, които спокойно можеха да са бучки въглища, и от безгръбначните им наглед тела до трипръстите им ръце сякаш им липсваше всякаква самоличност.

— Струва ми се, че не познаваш моите подобни — слуги — тихо рече Ариел и с женствено завъртане на длан посочи фигурите в мрака. — Оръдия на тоя долен свят, те сътворени бяха, преди да се роди вашият род. Имат различни имена — Просперо ги нарича както му скимне, ала те са по-скоро като мен, произлизат от хлорофил и прашинките, оставени тук в гората да измерват времето преди постчовеците. Наричат се те зеки — помагачи, работници и пленници, а кой от нас такъв не е?

Харман зяпаше зеленикавите създания. Те му отвръщаха с немигащите си погледи.

— Хванете го — нареди Ариел.

Четирима зеки излязоха напред — движеха се с плавна грациозност, каквато Харман не очакваше от такива грозновати фигури — и преди той да успее да избяга или да окаже съпротива, двама го хванаха с трипръстите си ръце, които се оказаха яки като менгеме. Третият се наведе към него, докато плоските му гърди не се притиснаха към туниката над гръдта на Харман, а четвъртият хвана ръката му — както не толкова отдавна Ариел бе хванал ръката на Хана — и я провря през поддаващата зелена мембрана на третия зек. Харман усети под пръстите си мекия, напомнящ на сърце орган, който сякаш сам се примъкна към него като домашен любимец, и в мозъка му отекнаха неизречени думи:

— Откъде знаете за Ада? — извика Харман.