Дан Симънс - Хиперион

Говорих им вчера след нашия „сън“. Понякога те не отвръщат на въпросите ми, а когато го нравят, отговорите им не са много по-добри от сърдитите или неясни изречения, които човек получава от бавноразвиващи се деца. След първоначалния им въпрос и поканата при нашата първа среща никой от тях не отправи каквото и да било питане или коментар но отношение на мен.

Аз ги проучвах изтънко, внимателно, предпазливо и с професионалното спокойствие на опитен етнолог. Задавах възможно най-простите, най-предметни въпроси, за да се уверя, че инфотермът не греши. Той превеждаше правилно. Но общата равносметка на отговорите ме остави в почти същото неведение, в което се намирах двадесет и няколко часа преди това.

Накрая, уморен тялом и духом, изоставих професионалната изтънченост и запитах групата, при която седях:

— Вие ли убихте спътника ми?

Тримата ми събеседници не вдигнаха поглед от тъкането, с което бяха заети над един недодялан стан.

— Да — рече единият от тях, когото наричам в мислите си Алфа, тъй като той бе първият, който ме приближи в гората, — ние прерязахме гърлото на твоя спътник и го натискахме да не вика, докато се съпротивляваше. Той умря от истинската смърт.

— Защо? — след миг попитах аз.

Гласът ми прозвуча като обелено царевично листо.

— Защо умря от истинската смърт ли? — попита Алфа, все още без да вдига поглед. — Защото всичката му кръв изтече и той престана да диша.

— Не — рекох аз. — Защо го убихте?

Алфа не отговори, но Бети — която може да беше, а може и да не беше жена и другарка на Алфа — вдигна поглед от стана и простичко рече:

— За да го накараме да умре.

— Защо?

Отговорите се връщаха неизменно едни и същи и също така неизменно не ме просветляваха и на йота. След много разпитване научих, че бяха убили Тък, за да го накарат да умре, и че той бе умрял, защото беше убит.

— Каква е разликата между смъртта и истинската смърт? — попитах аз, без да се доверявам нито на инфотерма, нито на интуицията си на този етап.

Третият от бикурите, Дел, измърмори някакъв отговор, който инфотермът преведе като:

— Твоят спътник умря от истинската смърт. Ти — не.

Накрая, изпаднал в объркване твърде близко до ярост, аз се озъбих:

— Защо? Защо не убихте и мен?

И тримата спряха по средата на безсмисленото си тъкане и ме погледнаха.

— Ти не можеш да бъдеш убит, защото не можеш да умреш — рече Алфа. — Ти не можеш да умреш, защото принадлежиш към кръстоида и следваш пътя на кръста.

Нямах никаква представа защо проклетата машина в един момент превеждаше кръст като „кръст“, а в следващия като „кръстоид“. Защото ти принадлежиш към кръстоида.

Прониза ме хлад, последван от пристъп на смях. Нима се бях натъкнал на онова старо приключенско холо клише, където загубеното племе почита „бога“, озовал се сред тяхната джунгла, докато нещастното копеле се порязва при бръснене или нещо такова, при което хората от племето, добили увереност и с известно облекчение от очевидната смъртност на техния гост, принасят доскорошното си божество в жертва?

Би било смешно, ако споменът за лишеното от кръв пице на Тък и прясно срязаната му зейнала рана не беше толкова свеж.

Тяхната реакция спрямо кръста със сигурност предполагаше, че съм срещнал група оцелели представители на някогашна християнска колония — може би католици? — макар данните в инфотерма да твърдяха, че корабът със седемдесет колонисти, който се бе разбил върху това плато преди четиристотин години, е имал на орда си само неокъруин марксисти, които до един би трябвало да са безразлични, ако не открито враждебни към старите религии.

Помислих да се откажа от този въпрос, тъй като беше прекалено опасен, за да упорствам с него, но глупашката ми нужда от знание ме подтикна да продължа.

— Вие почитате ли Исус? — попитах аз.

Безизразните им лица не се нуждаеха от каквото и да било устно отрицание.

— Христос — опитах отново. — Исус Христос? Християни? Католическата църква?

Никакъв интерес.

— Католици? Исус? Мария? Свети Петър? Павел? Свети Тейлхард?

Инфотермът възпроизвеждаше шумове, но думите, изглежда, не означаваха нищо за тях.

— Вие последователи на кръста ли сте? — продължих, като търсех напосоки някакъв последен контакт.

И тримата ме погледнаха.

— Ние принадлежим към кръстоида — рече Алфа.

Кимнах, без да разбирам нищо.

Същата вечер заспах съвсем скоро след залез слънце и когато се събудих, чух органово-тръбната музика на нощните ветрове на Пролома. Тя се носеше много по-силно тук, върху издатините, на които бе разположено селището. Дори колибите сякаш участваха в хора, докато надигащите си вихри свиреха и пищяха през каменните цепнатини, плющящите клони и нескопосните отвори за излизане на дима.