Дан Симънс - Хиперион

Заех се да търся продоволствия, за да попълня своя бързо намаляващ запас от храна, сушена чрез сублимация. Според абсурдния график, съставен преди толкова много време на Пацем, досега трябваше вече няколко седмици да съм живял с бикурите и да разменям с тях дребни стоки срещу местна храна. Няма значение. Освен менюто ми От слабохранителни, но лесно сварими чалмови корени открих половин дузина видове ягодови и други по-едри плодове, за които инфотермът ме уверява, че стават за ядене; до този момент само един не ми понесе дотолкова, че ми се наложи да клеча цяла нощ край ръба на близкото дефиле.

Неуморно обхождам пределите на района. Километър на юг и четири километра на запад огнебълващите гори са в пълна активност. Сутрин димът се надпреварва с редуващите се завеси мъгла да скрие небето. Единствено представляващите почти твърдо тяло ивици бестосови растения, скалистата почва тук, на горното плато, и стръмните хребети, които се простират като покрити с броня гърбици на североизток, възпират тесловите дървета.

На север платото се разширява и храстите стават по-гъсти близо до Пролома в продължение на петнадесетина километра, където пътят се прекъсва от дефиле, дълбоко една трета и широко наполовина колкото самия Пролом. Вчера стигнах до тази най-отдалечена северна точка и се загледах с известно безпокойство към зиналата пропаст. Някой ден отново ще се опитам да открия брод, като се отправя на изток, но по предателското присъствие на феникс оттатък бездната и по пелената от дим по протежение на североизточния хоризонт подозирам, че ще се натъкна единствено на пълните с чалма каньони и степите от огнебълваща гора, нахвърляни на орбиталната топографска карта, която нося със себе си.

Тази вечер посетих скалистия гроб на Тък, докато вечерният вятър подхващаше с вой своята еолова погребална песен. Коленичих там и се опитах да се помоля, но нищо не се получи.

Нищо не се получи, Едоуард. Аз съм празен като онези фалшиви саркофази, които изровихме със стотици от яловите пустинни пясъци близо до Тарум бел Уади.

Дзен-гностиците биха казали, че тази празнота е добър знак, че тя предсказва отваряне към някакво ново ниво на съзнаване, нови проникновения, нови преживявания.

Глупости.

Моята празнота е просто… празнота.

Намерих бикурите. Или по-скоро те ме намериха. Ще запиша каквото мога, преди да са дошли, за да ме вдигнат от „сън“.

Днес се занимавах с детайлно картографиране на около четири километра северно от лагера, където мъглите се вдигнаха от пладнешката топлина, и забелязах редица тераси от моята страна на Пролома, която дотогава беше оставала скрита. Използвах енергийния бинокъл, за да огледам терасите — всъщност това бяха оборудвани със стълби издатини, върхове, площадки и чимове трева, разположени по много на ред върху зъбера, — когато разбрах, че пред очите ми се намират човешки обиталища. Около десетината хижи представляваха недодялани груби колиби от чалмови листа, камъни и гъбест торф… но не можеше да има никаква грешка — бяха с човешки произход.

Стоях там нерешителен, все още с вдигнат бинокъл, и се опитвах да реша дали да се спусна долу и да се срещна с жителите, или да се оттегля в лагера си, когато почувствах онзи пълзящ нагоре хлад по гърба и тила, който с абсолютна сигурност ти дава да разбереш, че вече не си сам. Свалих бинокъла от очите си и бавно се обърнах. Бикурите бяха там, най-малко тридесет души, застанали в полукръг, който не ми оставяше никаква възможност за отстъпление към гората.

Не знам какво очаквах; може би голи диваци с яростно изражение на лицето и огърлици от зъби. Възможно е донякъде да бях очаквал да видя и брадати, силно окосмени отшелници, каквито пътешествениците срещат от време на време в планината Моше на Хеброн. Каквото и да е съществувало във въображението ми, истинските бикури изобщо не отговаряха на предварителната представа.

Хората, приближили се до мен така тихомълком, бяха дребни на ръст — нито един не беше по-висок от рамото ми — и бяха омотани в грубо тъкани тъмни роби, които ги покриваха от шията до петите. Когато се движеха, както правеха някои от тях сега, те сякаш се плъзгаха като привидения по неравната земя. От разстояние тяхната външност ми напомни най-вече за стадо дребни йезуити в някой анклав на Новия Ватикан.

При тази мисъл едва не се изкикотих, но осъзнах, че подобна реакция би могла като нищо да означава пристъп на паника. Бикурите не показваха никакви външни признаци на агресия, които биха могли да предизвикат подобна паника; те не носеха оръжия, малките им ръце бяха празни. Празни като израженията върху лицата им.