Дан Симънс - Падането на Хиперион

Гласът на Гладстоун беше уморен.

— Те не предаваха. Нямаше опасност информацията да изтече.

Усмихнах се.

— Все пак вие им позволихте да ме подложат на всичко това.

— Службата за сигурност искаше да разбере за тях толкова, колкото щяха сами да разкрият за себе си.

— За сметка на каквото и да е… неудобство… от моя страна — допълних аз.

— Да.

— А Службата за сигурност знае ли за кого са работили?

— Мъжът спомена Харбрит — отвърна президентът. — Службата за сигурност е напълно уверена, че е имал предвид Емлем Харбрит.

— Брокерът от Аскуит ли?

— Да. Тя и Даяна Филомел са били свързани със старите роялистки фракции на Гленън-Хайт.

— Бяха аматьори — казах аз, като си спомних как Хърмънд спомена името на Харбрит и безредния разпит на Даяна.

— Разбира се.

— Роялистите свързани ли са с някоя сериозна група?

— Само с църквата на Шрайка — отвърна Гладстоун. Тя спря там, където пътеката пресичаше малък поток с каменен мост. Президентът прихвана робата си и седна на една пейка от ковано желязо. — Никой от епископите още не се е показал от скривалището си, нали знаете?

— При тези безредици и вълнения, не ги обвинявам — рекох аз. Останах прав. Не се виждаха телохранители или монитори, но знаех, че ако направех каквото и да е заплашително движение към Гладстоун, щях да се събудя в ареста на Правителствената служба за сигурност. Облаците над нас загубиха последните си златисти багри и започнаха да сияят с отразената сребриста светлина на безбройните, извисяващи кулите си градове на ТС2. — Какво направи Службата за сигурност с Даяна и съпруга й? — попитах.

— Бяха подложени на сериозен разпит. В момента са… арестувани.

Кимнах. Сериозен разпит означаваше, че сега мозъците им се носеха в пълношунтови резервоари. Телата им щяха да се съхраняват в криогенен склад, докато закритият процес решеше дали действията им са равносилни на предателство. След процеса телата щяха да бъдат унищожени и Даяна и Хърмънд щяха да останат в „ареста“ с изключени сензорни и комуникационни канали. Хегемонията не прилагаше смъртно наказание от векове наред, но алтернативата не беше приятна. Седнах на дългата пейка, на два метра от Гладстоун.

— Пишете ли все още стихове?

Изненадах се от въпроса й. Погледнах надолу по градинската пътека, където полюляващите се японски фенери и скритите светлинни глобуси току-що се бяха включили.

— Всъщност, не — отвърнах аз. — Понякога сънувам в стихове. Или поне сънувах…

Мейна Гладстоун стисна ръце в скута си и се загледа в тях.

— Ако трябваше да пишете за събитията, които се развиват сега — рече тя, — каква поема щяхте да сътворите? Засмях се.

— Вече съм я започвал и изоставял на два пъти… или по-точно, той я бе изоставял. Беше за смъртта на боговете и колко трудно приемаха изместването си. Беше за преобразя ване, страдание и неправда. И беше за поета… който според него е страдал най-силно от тази неправда.

Гладстоун ме погледна. На отслабващата светлина лицето й представляваше множество от бръчки и сенки.

— И кои са боговете, изместени този път, г. Севърн? Човечеството или измамните богове, които създадохме, за да ни детронират?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? — изръмжах аз и се извърнах, за да погледам потока.

— Вие сте част и от двата свята, нали? От Човечеството и от Техноцентъра? Отново се засмях.

— Не съм част от никой свят. Някакво чудовище киборг тук, някакъв изследователски проект там.

— Да, но чие изследване? И с каква цел?

Свих рамене.

Гладстоун се изправи и аз я последвах. Пресякохме потока и се заслушахме в течащата по камъните вода. Пътеката се виеше между високи камъни, покрити с изящни лишеи, които отразяваха светлината на фенерите.

Възрастната жена спря на върха на късото каменно стълбище.

— Мислите ли, че Абсолютните в Техноцентъра ще успеят да създадат своя Абсолютен Интелект, г. Севърн?

— Ще построят ли Бог? — уточних аз. — Има и такива ИИ, които не искат да построят Бог. Поучили са се от човешкия опит, че да създадат следващото равнище на съзнание, означава да попаднат в робство, ако не и да бъдат напълно унищожени.

— Но дали истинският Бог ще изличи своите творения?

— В случая с Техноцентъра и хипотетичния АИ — отвърнах аз, — Бог е творението, а не творецът. Навярно един бог трябва да създава по-дребни същества във връзка със себе си, за да чувства някаква отговорност за тях.

— И все пак Техноцентърът очевидно е поел отговорността за човешките същества през вековете след отцепването на ИИ — каза Гладстоун. Гледаше ме напрегнато, сякаш преценяваше нещо по изражението на лицето ми.