Дан Симънс - Падането на Хиперион

Лейди Даяна спеше или поне така изглеждаше. Дрехите ни лежаха разхвърляни по широкото протежение на зеления килим. Плътна светлина, обагрена в пурпурно и синьо, нахлуваше през големите прозорци, през които се виждаха сиво-златисти върхове на дървета. Големи листове рисувателна хартия бяха пръснати навсякъде, под и върху разхвърляните ни дрехи. Наведох се наляво, вдигнах един лист и видях набързо надраскани гърди, бедра, ръка и лице без детайли. Да изследваш живота в пияно състояние и в процес на прелъстяване никога не е точната формула за истинското изкуство.

Простенах, претърколих се по гръб и се загледах в скулптурния спираловиден орнамент на тавана на три и половина метра височина. Ако жената до мен беше Фани, никога нямаше да поискам да се махна. При настоящото положение аз се изплъзнах изпод завивките, намерих инфотерма си, забелязах, че на Тау Сети Сентър е рано сутринта — четиринайсет часа след срещата ми с президента — и зашляпах към банята в търсене на хапчета за махмурлук.

В медицинското шкафче на лейди Даяна имаше избор от няколко вида лекарства. В допълнение към обичайния аспирин и ендорфини, видях стимуланти, транквиланти, тубички флашбек, кремове за оргазъм, шунтови капсули, инхалатори за канабис, цигари с истински тютюн и стотина по-трудно разпознаваеми опиати. Намерих чаша и изгълтах две таблетки за махмурлук, усещайки как гаденето и главоболието изчезват за секунди.

Когато се върнах, лейди Даяна беше будна и седеше все още гола в леглото. Понечих да се усмихна и тогава видях двамата мъже на източната врата. Нито един от тях не беше съпругът й, макар че и двамата бяха едри и имаха същите къси вратове, яки юмруци и мургави челюсти, които при Хърмънд Филомел бяха съвършени.

Сигурен съм, че в дългата история на човечеството е имало мъж, който би се изправил, изненадан и гол, пред двама напълно облечени и потенциално враждебни непознати съперници без да се свива, без да прикрива гениталиите си, без да се изгърбва и без да се чувства напълно уязвим и в неизгодно положение… но аз не съм този мъж.

Изгърбих се, прикрих слабините си, отстъпих към банята и казах:

— Какво… кои…? — Погледнах към Даяна Филомел за помощ и видях усмивката… усмивка, съответстваща на жестокостта, която първо бях зърнал в очите й.

— Хванете го. Бързо! — заповяда бившата ми любовница.

Стигнах до банята и се протягах към копчето, за да затворя вратата, когато по-близкият от двамата мъже ме настигна, сграбчи ме, избута ме обратно в спалнята и ме блъсна към партньора си. И двамата бяха от Лусус или друг свят със също толкова силна гравитация, или пък се поддържаха изключително със стероиди и Самсонови клетки, защото ме подхвърляха назад-напред без дикакво усилие. Нямаше значение колко са едри. С изключение на кратката ми кариера на училищен побойник, животът ми… спомените за живота ми… предлагаха съвсем малко случаи на насилие и още по-малко случаи, в които аз бях излизал победител от схватките. Само един поглед към двамата мъже, които се забавляваха за моя сметка, и разбрах, че са от този тип, за който човек чете и не вярва — хора, които могат да чупят кости, да сплескват носове или да трошат капачки на колене с не повече угризения, отколкото бих изпитал аз, ако захвърлех някое дефектно перо.

— Бързо! — отново изсъска Даяна. Прегледах инфосферата, паметта на къщата, инфотерма на Даяна, тънката връзка на двамата главорези с информационната вселена… и макар вече да знаех къде съм — в провинциалното имение на Филомел на шестстотин километра от столицата Пире в селскостопанския пояс на тераформирания Ренесанс Две — и точно кои са главорезите — Дебин Фаръс и Хемит Горма, от охраната на Съюза на чистачите на плесени на Небесна врата — нямах никаква представа защо единият седи върху мен, с коляно на кръста ми, а другият разбива инфотерма ми под тока си и надява осмозен маншет на китката ми… Чух съскането и се отпуснах.

— Кой си ти?

— Джоузеф Севърн.

— Това истинското ти име ли е?

— Не. — Усещах въздействието на наркотика на истината и знаех, че мога да му се съпротивлявам, просто като избягам, като отстъпя назад в инфосферата или като изцяло се оттегля в Техноцентъра. Но това би означавало да оставя тялото си на милостта на този, който задаваше въпросите. Останах там. Очите ми бяха затворени, но познах следващия глас.

— Кой си ти? — попита Даяна Филомел. Въздъхнах. Беше трудно да отговоря честно на този въпрос.