Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Шрайка ли имате предвид? — попита Лейт Хънт.

— От гледна точка на безопасността — повтори генерал Морпурго. Той се изправи и взе показалката от Яни. Младият мъж постоя в нерешителност за миг, не виждайки място, където да седне или да застане, а после отстъпи в задната част на помещението, отпусна се в стойка „свободно“ и се втренчи в нещо близо до тавана — навярно в края на военната си кариера.

— Спецчаст 87.2 е в системата — каза Морпурго. — Прокудените отстъпиха към центъра на рояка си, на около шейсет АЕ от Хиперион. Фактически системата е в безопасност. Хиперион е в безопасност. Очакваме контраатака, но знаем, че можем да я задържим. На практика сега Хиперион е част от Мрежата. Някакви въпроси?

Въпроси нямаше. Гладстоун излезе с Лейт Хънт, част от сенаторите и помощниците си. Висшите военни се разделиха на групички, очевидно според ранга си. Помощниците се пръснаха. Неколцината репортери, допуснати на съвещанието, изтичаха при операторските си екипи, които чакаха отвън. Младият полковник, Яни, остана в стойка „свободно“, с нефокусиран поглед и много пребледняло лице.

Останах седнал за миг, втренчен в картата на Хиперион. Сходството на континента Еквус с кон беше още по-голямо от това разстояние. От мястото си можех да различа планинската верига Брайдъл Рейндж и оранжевожълтия цвят на високата пустиня под „окото“ на коня.

На североизток от планините не бяха отбелязани отбранителни позиции на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ — нямаше съвсем никакви символи, освен мъничка червена светлинка, която можеше да е Града на поетите. Гробниците на времето изобщо не бяха показани. Сякаш Гробниците нямаха военно значение и не играеха никаква роля в текущите събития. Но аз някак си знаех, че не е така. Някак си подозирах, че цялата война, движението на хиляди, съдбата на милиони — а може би и на милиарди — зависеше от действията на шестима души в онзи неотбелязан, оранжево-жълт участък.

Затворих скицника, прибрах моливите в джобовете си, потърсих изхода, открих го и го използвах.

Лейт Хънт ме пресрещна в един от дългите коридори, който водеше към главния вход.

— Излизате ли? Поех си дъх.

— Забранено ли ми е?

Хънт се усмихна, ако човек можеше да нарече разтягането на тънките му устни усмивка.

— Разбира се, че не, г. Севърн. Но президент Гладстоун ме помоли да ви предам, че би искала отново да разговаря с вас днес следобед.

— Кога?

Хънт сви рамене.

— По всяко време след речта й. Когато ви е удобно. Кимнах. Буквално милиони лобисти, службогонци, бъдещи биографи, бизнесмени, привърженици на президента и потенциални атентатори биха дали мило и драго, за да прекарат няколко секунди с президент Гладстоун, а аз можех да я видя „когато ми е удобно“. Никой никога не е твърдял, че вселената е нормална.

Минах покрай Лейт Хънт и се насочих към парадната врата.

Според отдавнашна традиция, Правителственият дом нямаше обществени телепортали в стените си. До ниската, бяла сграда, която служеше за пресцентър и терминал, имаше кратък преход през пропуските на службата за сигурност на главния вход и през градината. Новинарите се бяха скупчили около една централна холоямка, където познатото лице и глас на Люълин Дрейк, „гласът на Всеобема“, представяше речта на президент Гладстоун като „жизненоважна за Хегемонията“. Кимнах към него, намерих незает портал, показах универсалната си карта й влязох в търсене на бар.

Главната магистрала беше, щом стигнете дотам, единственото място в Мрежата, откъдето можете да се телепортирате безплатно. Всички светове в Мрежата бяха предложили поне по един от най-красивите си градски квартали — ТС2 предлагаше двайсет и три — за пазаруване, развлечения, луксозни ресторанти и барове. Особено барове.

Подобно на р. Тетида, Главната магистрала минаваше през големи колкото военни телепортали, високи по двеста метра. С обкръжението си, тя оставяше впечатление за безкраен булевард, за стокилометрова улица на материални наслади. Човек можеше да застане — както постъпих тази сутрин и аз — под яркото слънце на Тау Сети и да погледне надолу по Магистралата към разположения по средата нощен Денеб Драй, оживен от неон и холоси, и да зърне столентовата Главна алея на Лусус, знаейки в същото време, че зад нея се намират сенчестите бутици на Божия горичка с нейната настлана с тухли магистрала и асансьори до върховете на Дърветата — най-скъпото място за хранене в Мрежата.

Изобщо не ми пукаше за всичко това. Просто исках да намеря спокоен бар.