Хавиер Сиера - Тамплиерските порти

След малко Монри все пак се досети. Кивотът! И сякаш получил божествено просветление, професорът подскочи на каменната настилка. „Точно това търси и Темоен“. Един свещеник, който в този момент излезе от съседната сакристия, мина край него и го погледна с недоумение. И разбира се, той не пропусна тази възможност.

— Питате дали има други изображения на Ковчега на Завета ли? — измърмори старецът, гледайки го с живите си сиви очи.

Инженерът кимна.

— Разбира се, млади човече. Всеки витраж има своето каменно копие и кивотът, който виждате на източната вътрешна стена на катедралата, се открива точно на противоположната стена.

— На външната западна стена.

— Точно така — усмихна се той. — За съжаление няма да можете да го видите съвсем ясно. Клирът харчи почти всичките си средства, за да поддържа чиста фасадата, и непрекъснато сме в ремонт. Не можете да си представите как въглеродният диоксид разяжда камъка.

— А знаете ли кое от двете е направено по-напред — витражът или западната фасада?

Свещеникът се усмихна отново, сякаш трогнат от невежеството на този изнервен посетител.

— Какви неща питате само! — възкликна той. — В тази катедрала най-напред е завършена западната фасада. Чакайте да помисля. Трябва да са я вдигнали същите хора, които са строили катедралата в Шартр, така че сигурно е през 1220 година или някъде там. И затуй изисква най-много грижи.

— Така ли?

Острата брадичка на Meteor man се сбръчка. Винаги, когато беше впечатлен от нещо, той правеше тази гримаса, хапейки доволно ъгълчето на устните си, докато обмисляше следващия си ход. И разчувстван, той хвана жилестите ръце на свещеника и като ги разтърси здраво, му благодари за отзивчивостта с банкнота от сто франка. „За реставрацията“ — каза, пъхайки я в дланите му. Клетият свещеник не разбра за какво става дума, но прие неочаквания жест. „Свети Йоан — помисли си — привлича много заблудени души тук и им показва истинския път на вярата“.

Навън нямаше никого. Беше събота и работниците, които почистваха фасадата, не се мяркаха наоколо, затова скелетата зад сивкавото импрегнирано платнище изглеждаха пусти.

Вратата с кивота трябваше да е онази, със света Богородица. Намираше се по-надясно и представляваше немного дълбок портик в готически стил, ограден с барелефи във формата на медальони, които заради металните платформи на скелето се виждаха едва-едва. Барелефите бяха удивителни: мъже с фригийски шапки гледаха сякаш към планетите и звездите, мереха с ръце и после издигаха кули на земята. „Като в Пикатрикс“.

Сцени от бягството на Йосиф, Мария и детето Исус към Египет с едно магаре, на тримата влъхви и на райското дърво се виждаха сред барелефи с Мойсей пред един стълб от облаци, който показва пътя на избрания народ по време на Изхода.

Макар да не познаваше много добре Библията, Монри знаеше, че тези сцени са от различни нейни части и от различни епохи. Но имаше и нещо общо между тях — всички сякаш бяха свързани с някои звезди, изсечени в камъка, което му напомни за амулета на Катерина.

Ала преди да успее да разгледа по-добре разположението на небесните тела точно когато прокарваше ръце по един барелеф на мъж с тояга, гледащ към небето, някакъв глас му викна отвисоко.

— Не го пипайте! — ревна. — Това е тоягата на Аарон!

Изненадан, инженерът вдигна глава. От няколко метра отгоре, над решетестия прозорец със статуята на Богородица с младенеца, го гледаше втренчено едно пълничко зачервено лице. И това не беше някой от работниците.

— Мишел! — Meteor man го позна веднага. — Вие сте нали?

Главата мигом се скри, последва бързо трополене на стъпки по железните платформи. И щом те стихнаха, лицето на Мишел Темоен с добре оформени мустаци беше вече на сантиметри от неговото.

— По дяволите, професоре! Какво правите тук?

— Не мислите ли, че аз трябва да ви задам този въпрос?

— Добре — поколеба се той, — събирам факти, за да ви обясня защо ERS направи такива странни снимки преди няколко дни. Още съм отстранен от работа, не помните ли?

— Разбира се, че помня.

— Мислех, че секретарката ми ви е уведомила, че ще пътувам. Как ме открихте?

— Дълга история, Темоен.

— И тук станаха много неща, знаете ли? Но мисля, че вече имам отговора на някои въпроси.

Монри изчака инженерът да си поеме дъх от бързото спускане и го подкани да седне на каменната балюстрада.

— Всъщност вече не ми трябват отговори за ERS, Мишел — рече професорът, без да чака повече. — Сам ще оттегля обвинението, което повдигнах, и ще помоля адвокат Д’Орсе да забрави упреците за немарливост към вас.