Хавиер Сиера - Тамплиерските порти

— Знам това. — Абатът се наведе. — Йоан Кръстител е обезглавен като символ на колоната, която трябва да поддържа мистичното здание на Христовото тяло. Затуй и Орденът на тамплиерите отдава дължимото на главата 44 44 Една от големите загадки, свързани с Ордена на тамплиерите, е точно култът към някаква странна глава, която те наричат Бафомет. За съществуването й се узнава доста късно, по време на открития процес срещу рицарите през XIV век. Истинското значение на думата Бафомет е зашифровано в самото съществително, като е използвана изкусната еврейска система, наречена Атбаш. Методът е прост: всички букви от еврейската азбука се подреждат в два успоредни реда и когато една дума трябва да се зашифрова, буквите й се заменят със съответните от другия ред. И тя лесно може да се разчете, като се погледнат отново успоредните редове. Така, ако изпишем думата Бафомет с еврейски букви и я прочетем чрез шифъра Атбаш, ще получим гръцката дума София. А това значи мъдрост. Тази система се използва много за шифроването на прочутите свитъци от Мъртво море и на други документи от гностическо естество, което идва от gnosis — термин, означаващ „познание“. — Б. а. .

— Там, където занапред ще се почита череп или глава, със сигурност ще има някоя скрита врата. Независимо дали е пазена от Тъмните сили, или от рицарите на Светлината.

— Мога ли да разчитам на думата ви?

— Можете. От другата страна на Вратата видях, че храмовете, които ще пазят скрижалите и тайната за отварянето на Вратите, ще бъдат построени и ще просъществуват поколения наред.

— Слава Богу!

Жан от Авалон бе започнал отново да говори мъдро. Развълнуван от този неограничен достъп до мъдростта на по-висшите, абатът целуна ръката му и промълви нещо съвсем тихо. Явно изтощен от усилията да говори, рицарят едва долови онова, което абатът се опита да му каже. „Отсега нататък — дочу той — заслужавате да ви наричаме Жан Йерусалимски, защото точно там, в небесния Йерусалим, получихте просветлението. Още утре ще ви пратя един от моите монаси, за да му продиктувате всичко, което сте видели за нашето бъдеще, и това познание да бъде записано“.

— Амин — рече тамплиерът.

— Амин.

Жак Монри не откъсна поглед от Пикатрикс през по-голямата част от пътуването си по шосето за Амиен. Седнал в удобния мерцедес 190 Е, който „Фондация Шарпантие“ му бе предоставила, той имаше достатъчно време да добие някаква представа за съдържанието на книгата.

Както подозираше, оказа се доста разнороден средновековен трактат за магии и с напътствия как да се правят амулети. В началото му се стори, че е някое от онези елементарни книжлета, разпространени в Европа навярно през XII-XIII век и пълни с нелепи предписания за спечелване любовта на желания човек или за богатство и късмет за онзи, който успее да ги изпълни. Съдържаше четири трактата или части, коя от коя по-неясни. Историческите препратки към титаните, управляващи Нубия, или към всемогъщите царе на Египет нямаха нищо общо с онова, което бе учил, за да получи бакалавърска степен, и освен това знанията за Слънчевата система, споменавана често-често, се свеждаха — съвсем логично — само до седемте планети, познати тогава.

Но точно когато щеше да затвори Пикатрикс, отегчен от четенето на глупости, и да се изтегне на кожените седалки на мерцедеса, попадна на един пасаж, който му направи впечатление. Всъщност, откакто излезе от кабинета на мосю Шарпантие, се надяваше да открие нещо такова. Нещо, което да оправдае желанието на неговия меценат да прочете тази книга.

В този пасаж се твърдеше, че коптите наследили от древните египтяни както вярата, така и умението да си служат с мощни магически талисмани. Дотук беше доста смислено. Но освен това се казваше и че техните амулети — противно на онова, което той си мислеше — не били само обикновени монети, като тази на Катерина де Медичи, или късчета пергамент с изписани символи „за власт“, а можело да бъдат скрити както в градежа на големи сгради, така и в геометричното разположение на градовете. Всичко всъщност зависело от звездните фигури, спрямо които са ориентирани основите им.

— Като Париж! — измърмори той, спомняйки си за срещата на Шан-з-Елизе.

В книгата се казваха и невероятни неща, например: „При строежа на градове — четеше той — трябва да се използват звездите, а при градежа на къщи — планетите; всеки град, който се строи така, че Марс или която и да е звезда от същото естество да е в центъра на небето, ще стане свидетел как повечето му управници умират от острието на меч“.