Хавиер Сиера - Египетската тайна на Наполеон

— Земното подобие?

— Египтяните, мосю, вярвали, че земята им се родила като отражение на рая. Всяко нещо, което издигали върху нея, имало своето съответствие в отвъдното царство. И тези пирамиди са най-добрият пример за този обичай.

Наполеон се изненада, че по цялото плато не се вижда жива душа. В паметта му инстинктивно изникна образът на опустошения и празен Назарет, в който тайнствено — без коне и багаж — бяха изникнали „сините мъдреци“. Но ги нямаше. В радиус от десет километра не се виждаше никой да прекосява равната златисточервена пустиня.

С помощта на няколко войници капитанът се зае да прави паянтов дъсчен мост близо до предната част на баржата, по който да слязат животните. Нямаше от какво толкова да се страхуват. Без дървета или къщи наоколо бе практически невъзможно в местността да се крие вражеска войска. Освен, ако, разбира се, не се бе притаила зад някоя от каменните грамади.

Половин час по-късно вече бяха стигнали до основата на Голямата пирамида и все още не бяха видели никого наоколо. Колосалният Сфинкс, заровен до средата на гърдите в пясъка, като само раменете му стърчаха, беше останал назад, гледайки невъзмутимо на изток. Край пирамидата също не срещнаха никого.

След като заобиколиха най-големия и най-съвършения от изкуствените хълмове и стигнаха до северната му страна, Буктур нареди на конвоя да спре.

— Това е творение на титани — каза той възхитено, гледайки към Наполеон.

— Влиза се от тази страна, нали?

Буктур се усмихна. Корсиканецът имаше добра памет. Беше посетил пирамидата за първи път преди почти година, непосредствено след победата над мамелюците в сражението, което самият той щеше да нарече Битката при пирамидите.

— Точно така, генерале. От тази страна има два входа: първоначалният се намира на нивото на петнайсетия ред каменни блокове. Другият, прокопан от халиф Ал Мамун с цел да ограби съкровищата, е малко по-ниско, на петия ред.

— Изглежда празна.

— Да. Така изглежда.

Клебер бързо намери в колосалната варовикова стена на пирамидата двата отвора, за които говореше преводачът. Изпрати преден пост, който да проучи входовете и да се увери, че там няма никой, и своевременно доложи резултатите на корсиканеца.

В шест следобед, когато слънцето се беше спуснало много ниско и дневната светлина изчезваше, Наполеон, Клебер и Буктур решиха да влязат. Бяха изчакали подобаващ период от време, в случай че се появят пратеници на „сините мъдреци“, както в Назарет, но не изглеждаше да има заинтересовани да посетят Гиза точно в този ден. Корсиканецът и верният му преводач не искаха да покажат разочарованието си и успявайки да го прикрият, подканиха гиганта да вземе няколко факли и да ги придружи до вътрешността на пирамидата. Жан-Батист се съгласи с удоволствие.

— Първоначалният вход на пирамидата представлява коридор с дължина осемдесет метра, едва метър и половина висок и малко над метър широк — обясни Буктур, преди да се покатерят, и погледна със съчувствие ръста на Клебер. Мисля, че ще е по-удобно и бързо да стигнем до вътрешните камери през отвора на Ал Мамун.

Облекчението на Жан-Батист Клебер не трая дълго. След като се покатериха по гладките като стъкло камъни, разположени в основата на пирамидата, тримата пристъпиха във вътрешността на коридор, където главата на гиганта почти докосваше тавана. Почти незабавно мъжете запалиха факлите си, при което се разлетяха орляк прилепи и едва не ги повалиха. Около тях се носеше непоносима възкисела миризма от изпражненията на бозайниците.

— Всички коридори тук вътре са наклонени под ъгъл от двайсет и шест градуса — обясни Елиас, когато стигнаха до края на прохода на Ал Мамун. — Направени са от полиран камък, така че внимавайте да не се подхлъзнете.

Корсиканецът протегна факлата си през процепа, отворил се пред тях. Проход, тъмен като вълча паст, квадратен и тесен като комин, се изкачваше безкрай, губейки се навътре в пирамидата. Почувства странен трепет, нещо средно между страх и възбуда, който го накара да приклекне и да се нагоди към ограниченото пространство на коридора.

— Имаш ли представа защо този път „сините мъдреци“ не дойдоха на срещата, Елиас? — попита той внезапно, като започна да се изкачва.

— Може би ни чакат горе, мосю.

Ехото на Буктур се понесе стремглаво нагоре по зловонния коридор. Клебер, който вървеше последен, проклинаше полугласно някогашните архитекти и лошата шега, която сякаш му бяха скроили. В това време Елиас продължаваше да говори, може би за да облекчи потискащото чувство, че са заобиколени от три милиона тежки, масивни и почернели камъни: