Марк Сенклер - Конспирация Да Винчи

Духовникът отвори една последна врата и ме повери на един швейцарски гвардеец. През дълга галерия последният ме заведе до Портоне ди Бронзо — официалния вход на папския дворец. Швейцарските гвардейци вдигнаха алебардите си и след миг се озовах на почти безлюдния площад „Свети Петър“, докато над нощния Рим се издигаше половин луна.

На това странно и призрачно осветление потеглих към Флоренция по магистрала А 1, пресичаща Умбрия. Малко преди полунощ стигнах до Сетиняно и вила „И Тати“. Италианският пазач, макар леко изненадан от късното ми завръщане, ме пусна да паркирам колата си. След като оставих багажа си в стаята, слязох на партера на вилата. Къщата беше безлюдна. През големите прозорци на трапезарията луната рисуваше млечнобели полета на покрития с плочки под. Навън в нощта се очертаваха чудноватите форми на подкастрените чемшири и някои самотни тисови дървета. Платното на Сасета се изправяше пред мен, величествено и сияйно. Застинах в продължително съзерцание пред него. Атмосферата, която то излъчваше, се смесваше със спомена от този чуден ден. Най-после разбрах какво напразно се стараеше да ми предаде Сюзън Кънингам два месеца по-рано на същото място.

Картината изпълваше цялото ми зрително поле; в центъра — свети Франциск Асизки, с радушно и спокойно лице, прав, е разтворил широко ръце, като че иска да прегърне всички човешки същества. Всяка от дланите му носи кървавия белег на стигматите, които го отъждествяват с образа на Христос. Около него се разпростира огнено сияние, подобно на изобразеното в портретите на Исус, изографисани на фронтоните на романските катедрали. Това още повече засилвате странната прилика с Витрувианския човек на Лео-нардо. При още по-задълбочено разглеждане разбрах защо Сивата конгрегация толкова усилено се старае да го унищожи: мандорлата, този ореол, обгръщаш тялото, е символ на божествеността. В класическите християнски изображения тя е запазена изключително за Христос или Богородица. Фигурата на свети Франциск, протегнал ръцете си на кръст, в центъра на златисто и лазурно сияние, изразява природното свойство на човека и представлява богохулно от гледна точка на Сивата конгрегация твърдение, че той е достигнал до пълното си осъществяване, подобно на един друг Христос.

Бях едновременно поразен и притеснен от всички тези открития. Невъзможно ми беше да разбера дали не се въвличам в някакъв налудничав средновековен спор или се впускам в приключение, което ще промени по-нататъшната ми съдба. Ръката ми се опря на джоба на сакото и през плата на дрехата опипах писмото на кардинала. Извадих го, разгледах за малко плика и счупих печата.

Ето текста, който открих:

JNEDUTSFOLNSNRFONDUVNLTRNINPDRFS

DUSFLFSTRNMRFNLTTUJNTRMUWNSSDLSCDUTN

IDLSJNTRNSWFNUYTNKPJNJNRDPDVNOFT

IUSMKKNTIUKMLTFJWMJNWNRSJDVMTN

Флоренция, 17 юли

Беше изминала повече от седмица от продължителния ми разговор с кардинал Ди Сан Джовани в кулоарите на Ватикана. Въпреки че желаех да продължа издирването на творбата на Вазари и, по възможност, Граала, наложи се да остана във Флоренция за две седмици. Трябваше да демонстрирам присъствието си в „И Тати“ поне за няколко вечери между студентите и професорите и да покажа, че не съм съвсем изчезнал от университетския пейзаж. За да оправдая неколкократните си отсъствия, се позовах на нуждата да открия рядък ръкопис, свързан с Леонардо да Винчи, което поне отчасти отговаряше на истината. В същото време прекарвах свободното си време в опити да дешифрирам писмото на кардинала, но без никакъв успех. Като минавах през библиотеката, попитах дали някой знае нещо за Сюзън Кънингам, но ми отговориха, че не била минавала от седмици. Вероятно била на остров Иския, където имала къща, или в Съединените щати.

Един от положителните резултати от срещата ми с кардинал Ди Сан Джовани беше обхваналото ме пълно душевно спокойствие. Фактът, че съм разкрил част от Голямата тайна, ми доставяше голяма радост, а малките грижи на ежедневието като че преставаха да ме вълнуват. Бях щастлив от това ново разположение на духа, което ме правеше фактически по-търпелив и отворен към другите. Освен това прекарвах дълги часове в разходка между Сетиняно и Фиезоле, в сянката на кипарисите и маслиновите горички. Осезателно почувствах до каква степен тосканската природа с нейните синкави долчинки и изпъстрените с кипариси пейзажи предразполага към съзерцание.

Не бях изгубил надежда да открия следите на последния ръкопис на „Леонардо и алхимията“, достъпът до който щеше да ми осигури разчитането на посланието. Колкото повече се замислях по въпроса, толкова повече се убеждавах, че решението може да се намира само в Париж. Твърде много улики, твърде много нишки водеха към това място и към абатството „Сен Дьони“. Освен това помощта на Юго няма да ми е в повече при дешифрирането на бележката на кардинала. А и първата загадка на Люсиен Совал сигурно имаше някакво основание и не биваше да бъде пренебрегвана. Приближаваше лятната ваканция и повечето професори и студенти щяха да се завърнат в Съединените щати, за да прекарат няколко седмици със семействата си преди новата учебна година. Взех решение да се завърна в Париж през лятото.