Марк Сенклер - Конспирация Да Винчи

— Добър вечер, синко, доволен съм да се срещна с вас най-сетне.

— Ваше високопреосвещенство, не вярвам да съм имал честта да ви познавам — отговорих с известно учудване.

— Аз съм Карло Ди Сан Джовани. Имаме общ приятел в Париж. Един алхимик.

— Вие познавате Люсиен Совал?

— Той е един от старите ми приятели.

— Той ли ви предупреди за моето идване? Как е могъл да се досети, че ще дойда във Ватикана днес и че ще получа разрешение да посетя този параклис?

— Добре направихте, като се опитахте да влезете в капелата „Паолина“, тя е великолепно изографисана от Микеланджело и представлява последната му творба! Никой турист не може да я разгледа. Като чух името на моя приятел Люсиен, разбрах, че идвате от негово име, и се възползвах от случая, за да ви срещна лично. Всъщност това, което има за разбиране от Микеланджело във Ватикана, не се намира в този таен параклис, а в Сикстинската капела; то е всеобщо известно и е представено пред очите на всички. Както знаете, Исус Христос е казал: „Имат очи и не виждат.“ Така и вие сте изпитали тази зла участ да виждате, без да разбирате. Повечето хора, за съжаление, дори и не търсят. Може би ако желаете, да се опитаме да разберем заедно?

Като изрече това, той се приближи до главната врата на параклиса и почука с два кратки удара. Чу се превъртането на ключ в масивната ключалка и вратата се завъртя около пантите. Прелатът пресече Кралската зала и се упъти към една друга врата. Без да бързаме, като че ли разполагаме с цяла вечност, се озовахме в обширното помещение.

Сикстинската капела беше потънала в необикновена и поразяваща тишина. Въпреки че последните посетители бяха излезли, осветителните тела продължаваха да пръскат мека светлина върху фреските. Персонажи, рисувани близо пет века по-рано, ни наблюдаваха. Тези стъклени и фантастични погледи упражняваха опияняващо въздействие върху скромните ни силуети. Очаквах кардинал Ди Сан Джовани да каже нещо, за да наруши тази тягостна тишина, но той държеше устните си безнадеждно затворени. Дълго стояхме безмълвни. Вместо да се отзове на моите очаквания, той застана в средата на параклиса, под „Сътворението на Адам“, като че потънал в дълбока просъница. Без да зная причината за това затваряне в дълбините на душата, самият аз изпитах дълбоко вълнение. Може би прелатът си даде сметка за душевното въздействие, което упражни върху мен, а може би съжали, че е разкрил чувствата си пред моята особа. Няколко минути по-късно той най-сетне проговори с особения глас, който тъй силно ме изненада в началото поради съчетанието на мек тембър и изключителна прецизност на израза.

— Намираме се в най-красивия храм, сътворен от човека. В сърцето на тази творба е заложена Великата тайна, която обладава човечеството от дълбините на времето. Готови ли сте да я чуете?

— Да — отговорих аз без колебание. — Готов съм.

— Така да бъде.

Кардиналът замълча за миг, като че искаше да си поеме дъх, и очерта дълго кръгово движение с ръка.

— Този параклис е най-неуловимото закодирано послание, което някога е сътворявано от ръката на човек. То е послание на любов и надежда, предназначено да отеква през вековете.

Той направи дълга пауза, сякаш вълнението, което изпитваше, му пречеше да продължи откровението си.

— Микеланджело не само е нарисувал върховна творба; той е провъзгласил по грандиозен начин действителната съдба на човечеството. От дълбока вечност хората се стремят да си възвърнат божествения характер. През целия си живот Микеланджело се е стремил да изрази божественото, което се гнезди в сърцето на всяко човешко същество. Творчеството му добива пълното си значение в този контекст, който за съжаление остава незабелязан от повечето хора. Никога в миналото подобно монументално дело не е било предприемано с такава цел.

Прелатът замълча няколко секунди, като че ли искаше да ми остави време да проникна изцяло в смисъла на думите му.

— Вижте най-известната сцена от Сикстинската капела. Творбата, която наричаме „Сътворението на Адам“, всъщност излъчва съвсем друго послание. В нея Микеланджело изразява дълбокото равенство между човека и Бога.

— Извинете, какво искате да кажете?

— Разбирам вашето учудване, млади приятелю. То е съвсем нормално и разбираемо, особено когато подобни думи излизат от устата на кардинал. Но погледнете още веднъж тази сцена, не виждате ли? Забележете как нежно се докосват пръстите, а те символизират еднаквата природа на човека и Бога.