Марк Сенклер - Конспирация Да Винчи

— Няма никакви пречки да се запознаете с репродукциите на капелата „Паолина“ в библиотеката.

— Да, но напоследък все нямам късмет с библиотеките, а фотографията, както знаете, не дава никога точна представа за изобразеното произведение.

— Ще видя какво мога да направя за вас. Ще трябва да говоря с моите началници, но се съмнявам, че това ще е възможно. Можете ли да представите препоръка от някого?

В този момент мозъкът ми сякаш изведнъж се изпразни. Не знаех какво да отговоря на този въпрос. Не познавах никого в средите на духовната йерархия, който би ми разтворил вратите на Ватикана. Хрумна ми да спомена името на моя научен ръководител, който в момента се намираше в Масачузетс, но после се отказах. В края на краищата, тук бях дошъл заради един тайнствен човек, който ме насочи по пътищата на историята на Франция и географията на Рим.

— Да, Люсиен Совал.

Чиновникът проведе дълъг телефонен разговор на италиански със своя шеф, после остави апарата.

— Ще ми се обадят след няколко минути, за да ми дадат отговор.

— Чудесно.

И наистина десет минути по-късно старомодният телефон иззвъня. Мъжът пое слушалката и почти веднага я постави на вилката. Напразно се мъчех да отгадая отговора по израза на лицето му. Най-сетне той обърна към мен уморените си клепачи и рече:

— Голям късмет имате, господин Тевно. Молбата ви е приета. По изключение ще можете дори да посетите капелата още днес.

— Чудесно! Това е много добра новина!

— Моля ви да почакате малко в кафето. Ще дойдат да ви вземат, когато бъде готово. Трябва ни малко време да организираме отварянето на капелата.

След половин час пазач в униформа с бродирани на яката ключовете не свети Петър дойде да ме повика в кафето, разположено над градините на Ватикана. На лицето му се четеше тържествена строгост, която контрастираше с добродушните му черти, стърчащите настрани уши и очевидно хремавия нос. След като учтиво ме помоли да го последвам, той разцепи потока от туристи със същия авторитет като Мойсей, пресичащ Червено море. Покорно следвах ритъма на движението, зададен от този персонаж, достоен за някоя фантастична приказка. Той преброди няколко галерии срещу течението, прескачайки бариерите, които пречат на туристите да се движат обратно на начертаната посока. Докато водачът ми напредваше величествено в залата на географските карти, наблюдавах древните владения на църквата. Най-сетне стигнахме до Сикстинската капела по едно странично стълбище. Голямата врата, забранена за туристи, бележеше границата на частта от двореца, запазена за понтифекса. След като я преминахме, пресякохме диагонално зала „Режия“. В самия й край стоически ни очакваше един воин от швейцарската гвардия, облечен в костюм на златни и сини райета. Водачът ми кимна с чудноватата си глава за довиждане и напусна залата. Швейцарският гвардеец, който държеше в ръката си огромен ключ, се упъти към дъното на зала „Режия“ и завъртя ръкохватката. Зад отворената врата се намираше най-скритият шедьовър на Микеланджело, който никой посетител на Рим не може да види — капелата „Паолина“.

— Разполагате с час до затварянето на музея — предупреди ме с плътен глас швейцарецът със силен германски акцент. — Ще дойда да ви изведа.

Изпълнен с вълнение и очакване, влязох в залата, докато пазачът заключваше вратата, като шумно раздвижваше старите механизми.

Попаднал изведнъж в полумрак, на очите ми беше нужно известно време, за да започнат да различават архитектурата на параклиса, чийто стил на пръв поглед ми се стори величествен, но изключително маниерен, макар и доста хладен. Гигантски пиластри от жълт мрамор, увенчани с капители от резбован бронз, рамкираха двете огромни фрески на Микеланджело — „Разпъването на кръст на Петър и Павел по пътя за Дамаск“. Микеланджело се е идентифицирал със свети Павел, на когото е дал собствените си черти. Самият аз се чувствах в състояние, близко до светеца — като заслепен и неспособен да се ориентирам в обстановката. Започнах да разглеждам двете произведения, сравнявайки изображенията на фреските с четиристишието на алхимика.

Търсех скрито послание, нещо като ключ. Известно време наблюдавах пропорциите на различните части, но нищо на пръв поглед не съвпадаше с цифрите, посочени в стихотворението. След това седнах на една от пейките в параклиса и започнах да размишлявам за ключа на тази мистерия. Така, без да си дам сметка, постепенно загубих чувството на контакт с външната среда, когато внезапно лек шум ме накара да подскоча. От страната на олтара на параклиса с леко скърцане се отвори малка врата, зад която се показа свещеник на около шестдесетгодишна възраст с добродушен вид и жизнена осанка. Духовникът беше среден на ръст, по-скоро с издължен силует и ъгловати черти. Беше облечен в черно расо и носеше червения колан, който определяше статута му на преосвещенство. Забелязах, че носи на шапчицата си аления знак на кардиналското достойнство. С широка усмивка мъжът се запъти към мен и ме заговори на безупречен френски език: