Карл Сейгън - Контакт

Първите импулси от непрестанния низ на радиовълните нахлуха през атмосферата и облаците, докоснаха повърхността и частично се отразиха обратно в пространството. Докато Земята се въртеше под тях, връхлитаха нови импулси, които поглъщаха не само тази планета, а цялата звездна система. Много малка част от тяхната енергия се задържаше на който и да е от тукашните светове. Повечето продължаваше без никакво усилие нататък — докато жълтата звезда и прилежащите й светове се гмуркаха в друга посока, в мастиления мрак.

Облечен в полиестерно яке с надпис „Marauders“ над стилизирана плъстена волейболна топка, дежурният нощна смяна се приближи до контролната станция. Оживена групичка радиоастрономи тъкмо напускаше за вечеря.

— Откога ги търсите тия зелени човечета? Вече май минаха пет години, а, Уили?

Закачките им бяха добронамерени, но той долови известна нервност в подмятанията им.

— Дайте възможност и на нас, Уили — обади се друг. — Програмата квазарно лъчене иска тежка артилерия. С тия два процента телескопно време ще я точим цяла вечност.

— Така е, Джак, така е.

— Уили, та ние наблюдаваме възникването на вселената. Залогът е много голям и в нашата програма. При това ние все пак знаем, че тук има вселена, докато вие не знаете дали има и едно зелено човече.

— Разбери се с доктор Ароуей. Сигурен съм, че страшно ще се зарадва да ти чуе мнението — отвърна му кисело Уили.

Дежурният влезе в контролната зала. Бързо огледа десетките телевизионни екрани, които показваха хода на радиопретърсването. Току-що бяха приключили с проучването на съзвездие Херкулес. Бяха се взирали в сърцевината на едно голямо струпване на галактики далеч отвъд Млечния път, Херкулесовия куп — на сто милиона светлинни години разстояние. Бяха се настроили на М–13, куп от около 300 000 звезди, свързани гравитационно помежду си. Бяха изследвали Рас Алгети, двойна система, както и Дзета и Ламбда Херкулес — някои звезди бяха различни от Слънцето, други подобни. Повечето звезди, които човек може да види с просто око, са на по-малко от сто светлинни години разстояние. Бяха проучили стотици малки сектори от небето в границите на съзвездието Херкулес, на милиард различни честоти. И не бяха чули нищо. В изминалите години бяха претърсили съзвездията непосредствено западно от Херкулес — Змия, Северна корона, Воловар, Ловджийски кучета… И също така не бяха чули нищо.

Няколко телескопа, забеляза дежурният, бяха ангажирани със събирането на липсващи данни от Херкулес. Останалите отегчено бяха прицелили чиниите си към съседното късче от небето, съзвездието източно от Херкулес. В очите на хората от Източното Средиземноморие отпреди хиляди години то е приличало на Струнен музикален инструмент и са го свързали с гръцкия културен герой Орфей. Нарекли го Лира.

Компютрите обръщаха телескопите, за да следват звездите на Лира от изгрев до залез. Акумулираха радиофотоните, следяха състоянието на телескопите и преобразуваха данните във вид, достъпен за техните оператори с човешки мозък. Дори един дежурен служител беше проява на снизхождение. Уили тръгна към командната конзола — покрай кутията бонбони, кафеварката, покрай разпечатката на елфически стих на Толкин, изпратен им от лабораторията в Станфорд. Покрай стикера, гласящ „ЧЕРНИ ДУПКИ НЕ СЕ ВИЖДАТ“. Кимна учтиво на следобедния дежурен, който си събираше бележките и се готвеше да тръгва за вечеря. Тъй като данните бяха резюмирани и събрани в кехлибарено каре на централния дисплей, не се налагаше Уили да го пита за хода на проучванията в изминалите часове.

— Както виждаш, нищо особено. Само едно по-характерно прекъсване — поне така изглеждаше — в четиридесет и пет — каза колегата му и махна разсеяно към прозореца. — Преди час квазарната група освободи една-десетите и една-дванадесетите. Изглежда получават много добри данни.

— М-да. Чух. Те не разбират, че…

И замлъкна, когато сигналната лампа скромно просветна на конзолата пред тях. На дисплея, означен „Интензивност/Честота“, се надигаше остър вертикален шип.

— Ей, я виж! Та това е монохроматичен сигнал.

Друг дисплей, означен „Интензивност/Време“, показваше серия от импулси, които се движеха отляво-надясно и излизаха извън екрана.

— Това са някакви числа — тихо промълви Уили. — Някой предава числа.

— Сигурно е интерференция от ВВС. Преди шестнайсет часа засякох един АУАКС. Гъбаркат се с нас, само за кеф.

Съществуваха официални споразумения за астрономията да се пазят чисти поне някои радиочестоти. Но тъкмо защото тези честоти предлагаха чист канал, понякога военните не можеха да устоят на изкушението. Ако някога настъпеше световна война, вероятно астрономите първи щяха да го разберат, техните прозорци към космоса щяха да загъмжат от заповеди и данни за оценка на пораженията, излъчвани от сателити на геосинхронна орбита, както и с трансмисии на кодирани команди за насочване към далечни стратегически предни постове. Но дори при липса на военен радиотрафик, в прослушването на милиард честоти наведнъж радиоастрономите трябваше да очакват някои примеси. Светкавиците, запалването на автомобилни двигатели наблизо, пряко излъчващите сателити — всичко това представляваше източник на радиоинтерференции. Ала компютрите разполагаха с необходимите данни, знаеха характеристиките им и систематично ги изключваха. Към по съмнителни данни компютърната система се включваше с по-голямо внимание и проверяваше да не съвпадат с инвентара от данни, които беше програмирана да разпознава. От време на време се случваше над тях да профучи някой излетял на тренировка въздушен съд за електронно разузнаване с антена, маскирана като летяща чиния на покрива му, и „Аргус“ безпогрешно засичаше прояви на разумен живот. Но това винаги се оказваше странна и мрачна форма на живот, интелигентен само донякъде и в много малка степен извънземен. Само преди няколко месеца един Р–29Е, снабден с последна дума на техниката противоелектронно оборудване, беше преминал на 80 000 метра височина и бе активирал алармените устройства на 131-те телескопа. За невоенните очи на радиоастрономите радиосигналът изглеждаше достатъчно сложен, за да се приеме за първото послание от извънземна цивилизация. Но после установиха, че най-западният радиотелескоп бе приел сигнала цяла минута преди най-източния и скоро стана ясно, че това е било обект, плъзгащ се през тънкия въздушен слой, обвиващ Земята, а не радиоизлъчване от някаква невъобразимо различна цивилизация, намираща се в дълбините на космическото пространство. Почти сигурно, в случая ставаше дума за нещо подобно.