Карл Сейгън - Контакт

Сякаш наистина беше баща й. Сякаш сравняваше последните си спомени за нея със сегашната й, все още неусъвършенствана самоличност.

Погали я нежно по косата. И този жест си го спомняше от детството. Но как можеха, на 30 000 светлинни години разстояние от Земята, да знаят любвеобилните жестове на татко й, отпреди толкова време, в толкова далечния Уисконсин? Изведнъж съобрази.

— Сънища — каза тя. — Снощи, докато спяхме, вие сте влезли в главите ни, нали? Изцедили сте всичко, което знаем и помним.

— Направихме само копия. Мисля, че всичко, което е в главите ви, си е все така на мястото. Прегледай. Кажи ми, ако липсва нещо. — Усмихна се и продължи: — Имаше толкова много неща, които не можехме да разберем от телевизионните ви програми. О, можехме да преценим достатъчно добре технологичното ви ниво и много други неща. Но за вашия вид са свойствени още толкова неща, които не бихме могли да научим косвено. Признавам, че сигурно изпитваш чувство, че са посегнали на личността ти…

— Шегуваш се.

— … но разполагахме с малко време.

— Искаш да кажеш, че Изпитът е свършил? Че сме отговорили на всичките ви въпроси, докато сме спали снощи? Е? Взехме ли го?

— Не е точно това — отвърна той. — Не е като преминаването в шести клас.

Ели беше в шести клас, когато той почина.

— Не си мисли за нас като за някакъв междузвезден шериф, гонещ криминални цивилизации. По-скоро можеш да си ни представиш като Служба на галактическия ценз. Събираме информация. Знам, смяташ, че не можем да научим нищо от вас, защото сте толкова изостанали технологично. Но една цивилизация може да има и други достойнства.

— Какви достойнства?

— О, музиката, например. Любвеобилността. (Харесва ми тази дума.) Сънища, мечти. Хората са толкова добри в мечтите си, макар че това не може да се разбере от телевизията. В галактиката има много цивилизации, които купуват мечти.

— Значи вие се занимавате с междузвезден културен обмен? Това ли е то? И не ви е страх, ако някоя хищна, жадна за кръв цивилизация създаде междузвездни кораби?

— Казах, че се възхищаваме на любвеобилността.

— Ако нацистите бяха завзели света, нашия свят, и после бяха създали междузвездни кораби, нямаше ли да се намесите?

— Ще се изненадаш колко рядко се случва това. В перспектива агресивните цивилизации се самоунищожават. Почти винаги. Това е в природата им. Не могат да го избегнат. В подобни случаи просто ги оставяме сами. И гледаме никой да не ги притеснява. Сами изковават съдбата си.

— Тогава защо не сте оставили и нас сами? Разбира се, не се оплаквам. Просто съм любопитна да разбера как точно действа тази Служба на галактическия ценз. Първото, което сте прихванали от нас, е излъчването на Хитлер. Защо осъществихте контакта?

— Картината, разбира се, беше тревожна. Разбрахме, че сте в голяма беда. Но музиката ни подсказа нещо друго. Бетховен ни подсказа, че има надежда. Нашата специалност са граничните случаи. Всъщност можем да ви предложим твърде малко. Разбираш. Има някои ограничения, наложени от причинността.

Беше се навел и дланите му шареха из водата, след което се изправи и ги изтри в панталоните си.

— Снощи надникнахме вътре във вас. И в петимата. Носите толкова неща: чувства, спомени, заучено поведение, прозрения, лудост, мечти, любов. Любовта е много важна. Вие сте интересна смесица.

— И всичко това за една нощ? — каза го с лека насмешка.

— Трябваше да бързаме. Програмата ни е твърде претоварена.

— Защо, да не би да е нещо с…

— Не, просто ако не осигурим консистентна причинност, нещата ще тръгнат по свой собствен път. А тогава почти винаги става по-лошо.

Нямаше си и представа за какво й говори.

— „Да осигурим консистентна причинност.“ Баща ми никога не се е изразявал така.

— Разбира се, че го е правил. Не си ли спомняш как разговаряше с теб? Той бе много начетен човек и от малко момиче той — аз — говорех с теб като с равен. Не си ли спомняш?

Спомняше си. Спомняше си. Сети се за майка си в старческия санаториум.

— Какво хубаво украшение — промълви той с едва доловима нотка на бащинска резервираност, каквато тя си представяше, че щеше да придобие, ако бе доживял да я види голяма. — Кой ти го подари?

— О, това… — Ели поглади с пръст медальона. — Всъщност е от един човек, когото не познавам много добре. Изпитваше вярата ми… Той… Но ти трябва вече да знаеш това.

Отново леката усмивка.

— Искам да разбера какво мислите за нас — отсече тя. — Какво наистина смятате за нас.