Карл Сейгън - Контакт

На няколкостотин метра в далечината на плажа се появи силует. Отначало си помисли, че е Виджи, може би току-що излязъл от залата за изпити и идващ да й донесе добрата новина. Но който и да беше той, не бе облечен в пилотския комбинезон на проекта на „Машината“. Освен това имаше вид на по-млад, по-енергичен. Посегна да вдигне дългия обектив, но нещо я задържа. Изправи се и заслони очите си от слънцето. Само за миг й се стори… но това беше повече от невъзможно. Не можеха да се възползват така безсрамно от нея.

Но не успя да се въздържи. Затича се към него, стъпалата й тупкаха в твърдия пясък на границата на прибоя, косата й се вееше назад. Изглеждаше като на най-последната снимка, на която го бе видяла, енергичен, щастлив. Беше с еднодневна брада. Ели се отпусна в прегръдката му и изхлипа.

— Здравей, Преш — каза той и погали врата й с длан.

Гласът му беше същият. Веднага си го спомни. Мирисът му, стойката му, смехът му. Боцкащата му брадичка. Всичко това слято, за да разтърси самообладанието й. Стори й се, че се е отместила огромна каменна плоча и първите лъчи светлина проникват в стара, почти забравена гробница.

Преглътна и се опита да се овладее, но неукротими вълни на жал се заизливаха от дълбините на душата й и тя отново заплака. Той стоеше търпеливо и я гледаше окуражително, със същия поглед, с който си го спомняше, когато бе застанал на най-долното стъпало на стълбата и я изчакваше да направи първото си самостоятелно изкачване по широките стъпала. Повече от всичко на света бе желала да го види отново, но бе потискала копнежа си, не й даващ покой, защото беше толкова очевидно невъзможен да се изпълни. Плачеше, заради всичките години, в които бяха разделени.

Като момиче и млада жена бе сънувала как се връща при нея, за да й каже, че смъртта му е била недоразумение. Че всъщност е жив и здрав. Че я прегръща. Но се събуждаше след тези кратки отдъхвания с горчиво осъзнаване за един свят, в който него го нямаше. Въпреки това, тези сънища й доставяха радост и Ели с готовност плащаше скъпата им цена, когато на заранта се събуждаше, за да преоткрие великата си загуба и да изпита отново мъката. Тези призрачни мигове бяха единственото, което й бе останало от него.

А сега ето, той беше тук. Не сън, не призрак, а от плът и кръв. Или почти. Беше я извикал от звездите и тя бе дошла.

Притисна го с всички сили. Знаеше, че е трик, симулация, но безукорна. За миг го опипа по раменете. Беше съвършен. Сякаш баща й, умрял преди толкова много години, се бе преселил в Рая и най-сетне — по този неортодоксален начин — Ели бе успяла да се срещне с него. Тя отново изхлипа и го прегърна.

Мина още малко време, преди да се успокои. Ако беше Кен, поне за миг щеше да си поиграе с идеята, че някой друг додекаедър — да речем ремонтираната съветска Машина — е тръгнал след тях от Земята и се е добрал до центъра на Галактиката. Но нито за миг подобна възможност не можеше да се допусне за него. Останките му гниеха в едно крайезерно гробище.

Тя изтри очи, като се смееше и плачеше едновременно.

— Е, и на какво дължа това видение — на роботика или на хипноза?

— На артефакт ли ти приличам, или на сън? Същият въпрос важи и за всичко наоколо.

— Дори и днес не минава седмица, без да си помисля, че бих дала всичко — всичко, което притежавам, — само да можех да прекарам отново няколко минути с татко.

— Е, ето ме — отвърна той весело, с протегнати ръце, извръщайки се леко настрани, сякаш за да се увери, че гърбът му също е истински.

Но беше толкова млад, със сигурност по-млад от нея самата. Когато почина, бе едва на тридесет и шест.

Сигурно по този начин искаха да уталожат страховете й. Ако беше така, то те бяха твърде… мъдри. Ели го поведе назад, с ръката му, прегърнала я през кръста, към оскъдните й вещи. Той определено изглеждаше съвсем истински. Ако под кожата му се криеха колелца и интегрални платки, бяха добре замаскирани.

— Е, как се справяме? — попита тя. Въпросът й беше малко двусмислен. — Искам да кажа…

— Разбирам. Минаха много години от приемането на Посланието до пристигането ви тук.

— По скоростта ли оценявате, или по точност?

— Нито едно от двете.

— Искаш да кажеш, че още не сме взели Изпита?

Той не отговори.

— Добре де, обясни ми. — Произнесе го с известна печал. — Някои от нас посветиха години в дешифрирането на Посланието и строителството на Машината. Няма ли да ми кажеш за какво беше всичко?

— Станала си страшно нетърпелива — промълви той.