Марко Семов - И за Америка като за Америка

Натискам още малко газта — доколкото дава право знакът, наострил съм вече уши — кой час ще чуя онзи див рев, та да изтърва кормилото…

Нови „уеи“ идват, нови кръстовища, нови светлини, пръснати, като че дядо Господ е минал преди малко отгоре, изтървал ги от скута си и те, както паднали, тъй останали да светят. Изведнъж стъклото на колата се намокри… Излязох на един широк и дълъг мост, дори парапетите му встрани не се виждат. Чистачките избърсват пръските, нови падат върху стъклото… Тъй като гледах картата — това е пътят. Тогава, аз не съм никъде другаде, а отгоре, върху река Ниагара!…

В нощта, в самотата, върху гърба на моста, под мене реката — става ми тайнствено и гордо — върви го опиши какво му е на човека на такова място, в такъв час на нощта…

Пръските изчезнаха тъй както се появиха, чистачките заскърцаха на сухо. Един нов светлинен и рекламен хаос ме поглъща и обърква. И така, докато намеря хотела. Огромен, студен в студената нощ. Тътря багажа си, а ухото ми все там, в нощта — чува ли се вече, защо аз не го чувам?… Когато поемам ключа на стаята, момичето, като да ми чете мислите, казва:

— Водопадът е на седем минути оттук…

— С кола ли? — питам вече като дърт американец…

— Не — казва тя, — пеша. — И ми дава възможност още по-добре да се запозная с грижите, които от дете е полагала за зъбите си…

Не ми е за първи път в Америка да не проумея онова, което ми казват. Ала сега съвсем засичам… Намирам се в град. Колко голям е, не разбрах, но в едно съм сигурен — на десетки километри и напред, и назад, и на изток, и на запад, светлина до светлина. А Ниагарският водопад да не е вадичка, да не е чучурче, пуснато едва-едва да цъцри, та да го спъпрат някъде между две реклами или между два хотела. Че това е Ниагара — Бог, Аллах, Йерусалим на водопадите…

Ала мълча. Няма да питам… Сам ще си го открия, където ще да е скрит, сам ще разбера каква е тая магия около него. Не ми трябват гидове, не ми трябват описания. И краката ми сами бързат навън. Там, по-скоро там. А вън е студено, много студено. На улицата пред мен виждам голям термометър — петнадесет под нулата. И духа един вятър, та става барем тридесет…

Тайнствена е тая част на града, през която вървя и през която ме насочват хората от хотела. Постепенно наперените светлини се изпокриват в ъглите зад сградите, по еркерите, тайнствено надничат и оглеждат редките минувачи. Уличните лампи и те са скрити — под шапки, под козирки.

Излизам на една широка, по-осветена улица и изведнъж виждам — струпани десетина коли и надпис: „Митница“… Недалеч от митницата, съвсем ярко осветена, стърчи висока, наперена кула. След малко ще разбера, че там е вече Канада. На сто метра оттук… Боже мой, а къде е тогава Ниагара? Да не е станало нещо с нея, къде е този световен водопад, представата за който не ми дава мира, откак съм прочел писанието на Алеко. Над колко снимки съм стоял, колко филми съм гледал — отгоре сниман, от лодка. От километри височина сякаш идва — брадясал, разпенен, вятърът скубе брадата му, после пилее пръските на десетки километри наоколо. И земята ври, изтича, като че земното кълбо се е продънило и всичките му води сега падат точно там, където скоро, много скоро ще бъда…

Оглеждам се вляво, — сгради и светлини, пред мене — светлини и сгради, вдясно — пак… Кой ми взе моята Ниагара?…

Още малко вървя — двайсет ли, трийсет ли крачки, застига ме кола, отминава ме. И изведнъж — шум. Шум на вода! Той е, той е, няма кой друг да шуми в нощта!

И с всяка нова крачка, с всеки изминат метър, шумът става по-силен. Алеята води през безлюдна градина, между две ниски постройки — право към Канада. Ако хвърля един камък, на канадска земя ще падне… А Ниагара къде е тогава — толкова ли е малка тази река, че само един шум от нея е останал…

По лицето ми вече падат пръски, шумът от водата става по-силен.

Изведнъж, точно пред мен, се мярна шарена панделка! Панделката се движеше, като че някой стои отпреде й и я дърпа. Много шарена. И червено има в нея, и синьо, и зелено, и бяло. Още светлини, ако ви дойдат на ума, добавете и тях.

Спрях, заковах се, вгледах се, после пристъпих. Панделката порасна, разшири се. Сега видях — не беше панделка, беше река!

Беше Ниагара! Красива гледка лежи пред мен. Толкова — шейсет, осемдесет метра вода — пенлива, поривиста, широки гривни се мятат, осветени от прожектори, поставени на дъното на реката. Гривите на реката рипат, лампите по дъното им светят, да не би да сбъркат в тъмното пътя си. И от бели, те стават сини, червени, зелени… Сякаш не е Ниагара, сякаш не е река, а в полумрака на нощта, сред този красив заговор на светлините, виждам постлано пред себе си американското знаме. Отдолу, под него, като че ли има скрит вятър, та го духа и гърчи…