Марко Семов - И за Америка като за Америка

— Завиждат ли американците — попитах журналиста от Санта Фе…

Той дълго мълча и мисли.

— Не. Това е непознато чувство за нас. Всеки има всичко, което е потребно, за да постигне това, което иска. Не стане ли — причината може да бъде в лошия шанс или най-често в самия човек. Тогава да се сърди на себе си. Правилата на играта са чисти. За завист тук няма място…

— Имам чувството — казвам аз, — че все пак вие завиждате на японците…

— Това не е завист. Това е може би страх. Макар че… — той прави пауза — мисля, че те стигнаха върха си. На толкова малко земя човешкият мозък толкова може да създаде. Той също има граници.

Поглеждам го, без да съм напълно уверен, че границите на човешкия мозък са начертани точно в Япония, Ала, казвам друго:

— Но руснаците им дадоха земя, острови…

— Това е проблем — казва той… — Нов проблем за нас.

И което пак ме учудва, проблемът е Япония, а не Русия…

Никъде в тези бъдещи сметки за утрешния ден на човечеството, за неговата по-нататъшна съдба, Русия не съществува. Тя съществува в сметките на американците като друг проблем — дали е възвратим сталинизмът и терорът, възможна ли е гражданска война? Ще падне ли Горбачов и какво ще стане тогава?… Но като сила — икономическа, политическа, духовна, тя определено не съществува в страховете на Америка.

И аз разбрах, ясно и безкомпромисно, усетих го с всичките си сетива — в света е настъпило страшно разбъркване, дълбоко, фатално. И започва ново, цялостно пренареждане. Революцията днес е по-голяма и по-силна, отколкото е била през седемнадесета година. Раздрусването на света е по-мощно и всеобхватно, отколкото по времето на Втората световна война. И очертанията за бъдещия ден на човечеството са по-дълбоки и по-категорични, отколкото досега…

Новият праг на човешката история ме свари в Америка.

Джейн ми казва, че е разведена два пъти!… Е, още имаме път, можем да поразпъприм и тая тема…

— Добре ли е да се развежда човек? — питам Джейн така, както бих попитал всеки свой втори познат в България…

— Два развода са съвсем прилично нещо — казва Джейн. — Проблемът са децата, разбира се… Те страдат… Но като пораснат, като си уредят живота… Ние, американците, запазваме добри отношения помежду си и след развода. Децата ни идват на гости, ние им ходим… Ала живеем разделено. Това е — тя ме поглежда — за хигиена на тялото и духа…

— Вие колко деца имате?

— Три — отговаря гордо Джейн. — И пет внуци… — добавя още по-гордо тя.

Ето още една разлика: нашенска жена, мисли ли още за любов, да я заколиш, за внуците си дума няма да обели… Тук не смесват едното с другото…

— А защо толкова много се развеждат американците?

Очаквам да ме попита — ами вие, как се казваше там вашата страна, не се ли развеждате… Ала, както вече забелязах, американците не се интересуват какво става по света, така че Джейн ми отговаря, без да пита. Даже ми е писано да чуя една цяла лекция по въпроса за разводите.

— На нас сексуалният проблем ни идва малко със закъснение. Многото работа на младини, когато се правят кариерата и бизнесът, отнемат силите за любов. Вие ще видите много млади момичета, женени за възрастни мъже. Ще видите много млади семейства без деца. Децата пречат на бизнеса и на кариерата на жената. Ще видите много стари моми — от работа просто не им е останало време да се оженят… О, това е проблем за Америка — казва тя… — И то какъв…

Бях във Вашингтон — в една фирма за защита на журналистическите права. Собственичката на фирмата беше тридесет и две годишна — неженена. Показва ми снимки — няколко дни като събере свободни, хуква на екскурзия. Все сама беше на тези снимки — с раничката, с дънките, с маратонките… С два факултета жена, но нямала време да се ожени…

Една друга моя позната, отишла твърде високо в дипломацията, женена за седемдесетгодишен китаец, като самата тя нямаше повече от двадесет и пет. То се знае, и тя нямала време за деца. Нито дори желание да ги има… Виж, снимки от всички места, където са били някога на екскурзия с китаеца — да. Цифрите са доста силни и не съвсем възхитителни — старите моми и старите ергени в САЩ са висок процент от населението…

Че за какво ви е това богатство — иде ми да извикам пак своето изречение, както толкова пъти досега. Сто години след Алеко май нямам какво друго да попитам, освен пак същото… Ала Америка не е кърпа с едно лице. Едни от жените правят кариера, но има и други — те пък раждат деца… Тъй или иначе, Америка е страна на трите деца… Вървиш, гледаш младо семейство, скромно облечено, чистичко — три дечица, като че правени през година, наредили се, хванали се за ръчичка… Е, хубаво, дявол да го вземе. И тия, с трите деца, са много, неизмеримо много повече от ония, които са решили да правят висока интелектуална кариера… И ако по въпроса за децата Америка пак много писка, то е, защото тя за всичко си писка. Малко да си подаде нослето някакъв проблем, който ние в Европа няма и да забележим, докато не ни извади очите, американците полудяват — вестници, радио, телевизия, правителството, сенатори, доброволни движения… Всъщност единственото доброволно движение, което в Америка още не е създадено, е това — да се подпомагат възрастните мъже, които нямат деца, а имат млади съпруги. Но като познава човек световния опит, не може да е далеч от мисълта, че такива доброволни движения си съществуват, откак съществува и човечеството.