Дж. Селинджър: Синият период на де Домие-Смит

Това беше във вторник сутринта. Останалата част от този ден и следващите два дни работих трескаво. Разкъсах, тъй да се каже, на парчета всички рисунки на Бамби и Риджфийлд и ги сглобих отново, като замених някои части със съвършено нови. Приготвих им буквално десетки обидни за нормален човек, но напълно конструктивни упражнения по рисуване. Написах им дълги писма. Помолих Р. Хауард Риджфийлд да се откаже за известно време от карикатурите. С най-голяма деликатност писах на Бамби, ако е възможно, да се въздържа от изпращането на рисунки със заглавия, като: „И прости им техните прегрешения“. А в четвъртък следобед, вече доста изнервен, се заех с единия от двамата нови задочници — американец от Бангор, щат Мейн, който пишеше във въпросника с многословието на откровен простак, че самият той е любимият си художник. Определяше себе си като реалист-абстракционист.

Свободните часове прекарах така: във вторник вечерта отидох с автобус до центъра на Монреал и изгледах цял фестивал на анимационния филм в едно третокласно кино, който в по-голямата си част се състоеше от безкрайна котешка процесия, бомбардирана от пълчища мишки с тапи от шампанско. В сряда вечерта събрах всички възглавници в стаята си, натрупах ги една връз друга и седнах да си рисувам по памет картината на сестра Ирма „Погребението на Христа“.

Изкушавам се да нарека вечерта в четвъртък особена или може би дори зловеща, но честно казано, не ми достигат думи да опиша тази вечер. Излязох от квартирата след вечеря и тръгнах напосоки; на кино ли отидох, на разходка ли — не помня, а дневникът ми за 1939 година не говори нищо по този въпрос — страницата за тоя ден е празна.

Все пак зная поне защо е празна. На връщане оттам, където бях ходил — помня много добре, че беше вече тъмно, — се спрях на тротоара пред курсовете и погледнах осветената витрина на ортопедическата работилница. И тогава се случи нещо страшно. Изведнъж ме порази мисълта, че дори един ден да се науча да живея спокойно, разумно и почтено, аз навеки ще бъда обречен да бродя из някаква градина, в която растат емайлирани цокала и подлоги, а в средата й стърчи безок дървен идол-манекен с евтин бандаж за херния. Непоносима мисъл — добре че трая само няколко секунди. Помня, че хукнах по стълбите към стаята си, съблякох се и се хвърлих в леглото, без дори да пипна дневника, камо ли пък да пиша в него.

Но не можах да заспя с часове — тресеше ме. Слушах стенанията в другата стая и се мъчех нарочно да мисля за най-добрата си ученичка. Опитвах се да си представя деня, когато ще отида на гости в манастира. Ето, тя идва срещу мен — към високата мрежена ограда — свенливо, хубаво осемнадесетгодишно момиче, още непокалугерено, все още свободно да се впусне в света със своя избраник, който така прилича на Пиер Абелар 14 14 Пиер Абелар (1079–1142) — френски философ-схоластик и богослов, осъждан на два пъти от църквата за дръзките си възгледи. — Б. пр. . Двамата вървим бавно и мълчаливо към другия край на зелената манастирска градина и там, изведнъж, аз обвивам непорочно ръка около талията й. Трудно беше да задържа това неземно видение и накрая аз го оставих да отлети и заспах.

Сутринта и следобеда в петък хвърлих каторжен труд, за да превърна в някакво подобие на дървета гората от фалически символи, която жителят на Бангор беше изписал старателно на скъпа хартия. Към четири и половина следобед бях вече толкова вцепенен умствено, душевно и физически, че само се понадигнах, когато мосю Йошото дойде за малко при моята маса. Той ми подаде плик — подаде ми го така бездушно, както келнерът подава менюто. Това беше писмо от игуменката на манастира, в който се намираше сестра Ирма. Игуменката уведомяваше мосю Йошото, че отец Цимерман, по независещи от него причини, е принуден да промени, решението си и не позволява сестра Ирма да следва повече курсовете „Приятели на великите майстори“. Тя изказваше дълбокото си съжаление, ако това решение причини някакви затруднения или неприятности на ръководството на курсовете, и изразяваше искрена надежда, че първата вноска в размер на четиринадесет долара ще бъде върната на манастира.

Винаги съм си знаел, че мишката, опарила се от искрите на въртящия се фойерверк, закуцуква към дупката си с нов, безупречно обмислен план как да убие котката. Прочетох и препрочетох писмото от игуменката, после дълго се взирах в него и накрая изведнъж го оставих и светкавично написах писма на учениците си — останалите четирима, — в които ги съветвах да се откажат завинаги от мисълта, че ще станат художници. Написах на всеки поотделно, че няма нито капка талант и напразно губи не само своето време, а и това на преподавателите. И четирите писма написах на френски. Щом ги свърших, излязох да ги пусна. Чувството на удовлетворение беше краткотрайно, но затова пък много приятно.