Дж. Селинджър: Синият период на де Домие-Смит

На връщане към „Les Amis des Vieux Maitres“ започнах да изпитвам смътна тревога, с каквато от опит знаех как да се справя, но изведнъж тя премина в истински страх: питах се дали нещо в личните ми качества не беше смутило мосю Йошото, та ме използва цяла утрин само като преводач. Дали старият Фу Ман-чу не беше разбрал от самото начало, че зад разните лъжи и измислици се крие деветнадесетгодишен хлапак, който тъкмо затова е пуснал и мустаци? Призляваше ми, като си представех всичко. Разклатена бе и вярата ми в справедливостта. Откъде накъде човек, спечелил три първи награди и личен приятел на Пикасо (аз сам започвах да си вярвам на тази измислица), ще го използват като някакъв преводач? Престъплението не заслужаваше такова наказание. Преди всичко тези мустаци, макар и редки, си бяха мои, а не фалшиви. За успокоение аз непрекъснато ги попипвах на връщане. Но колкото повече мислех за тази история, толкова повече ускорявах крачките си и накрая почти затичах, сякаш се боях, че всеки момент ще започнат да ме замерят с камъни от всички посоки.

Въпреки че бях отсъствал само четиридесет минуси, когато се върнах, двамата Йошото вече седяха на масите си и работеха. Те не вдигнаха глави и изобщо с нищо не показаха, че са забелязали влизането ми. Изпотен и запъхтян, аз седнах на своята маса. Петнайсет-двайсет минути седях като истукан и съчинявах съвсем новички истории за Пикасо, в случай че мосю Йошото изведнъж стане и започне да ме разобличава. И ето че той действително се изправи и тръгна към мен. Аз станах, готов да го посрещна — ако е нужно в упор — с една съвсем прясна историйка за Пикасо, но за мой ужас, когато той стигна до масата, тя вече се беше изпарила от главата ми. Използвах момента, за да изразя възхищението си от картината с летящата гъска над масата на мадам Йошото. Впуснах се в най-щедри похвали. После казах, че имам един познат в Париж — много богат паралитик, както поясних, — който не би пожалил никакви пари за тази картина. Добавих, че мога да вляза незабавно във връзка с него, ако мосю Йошото е съгласен да я продаде. За щастие мосю Йошото обясни, че е подарил тази картина на братовчед си, който сега гостувал на свои роднини в Япония. И преди да успея да изразя съжалението си, той, наричайки ме „мосю Домие-Смит“, ме попита най-любезно дали бих искал да поправя няколко работи. Той отиде до масата си и се върна с три огромни, издути плика. Аз стоях зашеметен, кимах машинално с глава и опипвах джобовете на сакото си за моливите, а през това време мосю Йошото ми обясни методата на преподаване в курсовете (или по-точно, липсата на всякаква метода). Той се върна на масата си, но на мен ми бяха нужни още няколко минути, за да се съвзема.

И тримата задочници, чиито работи трябваше да прегледам, пишеха на английски. Първата беше двадесет и три годишна домакиня от Торонто, която си беше избрала псевдонима Бамби Крамър и ни молеше да й изпращаме писмата на това име. Всички новопостъпили в „Приятелите на великите майстори“ трябваше да попълнят един въпросник и да приложат своя снимка. Мис Крамър беше изпратила голяма лъскава снимка: по бански костюм без презрамки, с бяла моряшка барета на главата и гривна на глезена. Тя отбелязваше във въпросника, че любимите й художници са Рембранд и Уолт Дисни. Добавяше, че се надява един ден да ги достигне. Рисунките й — като нещо по-второстепенно — бяха прикачени с кламер под портрета. Всички те бяха удивителни, а една — незабравима. Незабравимата бе изпълнена с ярки акварелни бои и носеше надпис: „И прости им техните прегрешения“. На нея се виждаха три хлапета, които ловяха риба в доста странен вир, като палтето на едното висеше на дъска с надпис „Риболовът забранен!“ Най-високото момче — това на предния план — страдаше от рахит в единия крак и от елефантиазис в другия. Очевидно мис Крамър беше използвала умишлено този похват, за да покаже, че момчето стои с леко разкрачени крака.

Вторият ми ученик се оказа петдесет и шест годишен „фотограф на висшето общество“ на име Р. Хауард Ричфийлд от град Уиндзор, провинция Онтарио. Той пишеше, че жена му години наред му досаждала и искала от него да се захване с тая доходна шашма, рисуването. Любимите му художници бяха Рембранд, Сарджънт и „Титиано“, но той добавяше съобразително, че не смята да работи по техния маниер. Поясняваше, че го интересува повече сатиричната страна на живописта, отколкото художествената. В подкрепа на това свое схващане той прилагаше порядъчно количество оригинални творби — масло и молив. Една от картините му — според мен неговият шедьовър — се е запечатала така в паметта ми, както се запечатват думите на популярни песнички. Това беше изобличителна творба, която третираше всеизвестната, делнична трагедия на младата невинна девица с руси, падащи по раменете коси и гърди като вимета, която бива престъпно прелъстена в черквата, под сянката на самия олтар, от своя духовен пастир. Безпорядъкът в облеклото на персонажа беше графично подчертан. Но всъщност аз останах поразен не толкова от разобличителната страна на картината, колкото от характера на изпълнението. Ако не знаех, че Риджфийлд и Бамби Крамър живееха на разстояние стотици мили един от друг, бих се заклел, че тя му е оказала известна помощ откъм чисто техническата страна.