Мигел Сервантес - Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча

Сервантес създава у читателя на първата част на „Дон Кихот“ впечатлението, че търси с несигурни стъпки пътя към сполуката,[425] разколебан от неуспехите си в областта на пастирския роман и на драматургичното си творчество. Той иска да създаде нещо ново и прозира, че има сили и може да осъществи намерението си, но не знае как ще откликне на новото читателят. Познава с цената на несметни горчивини вкусовете на съвременниците си, но не желае да им се подчини безпрекословно.

Разказва за общуването на рицар и оръженосец и пресъздава безсмъртните им диалози, но не е сигурен, че те ще се понравят, преминава към чудатите приключения — верен на първоначалния си пародиен план, — но се съмнява дали те ще имат успех сред закърмена с рицарски романи публика.

Прехвърля се към чисто пасторални откъси (Пастирката Марсела), опитва приключенския пътепис (Разказът на бившия алжирски пленник), не пренебрегва и любовните трагедии (Фернандо и Доротея, Карденио и Лусинда). Той дава образци от цялата предшествуваща литература, за да не изгуби изведнъж контакт с читателя.

Не всеки път има органична връзка между откъсите и главното действие. Те са понякога направо вмъкнати без всякаква спойка, сякаш авторът не знае как да продължи и търси да печели време. На места нишката на разказа се губи, ние забравяме Дон Кихот и Санчо или по-скоро чакаме с растяща носталгия появата им. Някои от епизодите не са по вкуса ни, звучат анахронично и ние чакаме с нетърпение да ни върне авторът към вечно новите и никога неувяхващи разговори между двамата герои, към техните думи и дела.

Първата част е част на търсения, лутания и импровизации. В нея всичките приключения на Дон Кихот са случайни. Те се зараждат във въображението му, защото той съзира в реалните неща свои образи и видения. По светкавичен асоциативен път преобразява всичко околно и го издига до висотите на лудостта си. Срещу него няма още организирано съзаклятие на близки и далечни, на познати и непознати, на еснафи и сноби. Приключенията му не са инсценирани от „доброжелатели“, „спасители на душата му“ или от търсещи забавления празни хора.

Това кара много от познавачите да предпочитат именно първата част, поради нейната спонтанност и непринуденост, въпреки някои явни слабости в строежа й.

Първата част е голям успех за автора, който надминава и най-смелите му надежди и очаквания. Но на какво се дължи този успех? Възвишеният ренесансов дух в него е откритие на по-късни векове. Чувствителността на читателя се мени през вековете. Смешното и гротескното, което е привлякло съвременника, пасторалното и приключенското, което е приковало вниманието му, престават да интересуват читателя от времето на романтизма. Той търси величаво трагичното у героя и поводите за смях стават източници на скръб и сълзи. С реализма се откриват нови достойнства — Дон Кихот е борец за новото, за възтържествуване на доброто и на правдата. Той е предтеча.

Тези промени на чувствителността наблюдаваме също и в развитието на един и същ читател, който е чел „Дон Кихот“ в различни възрасти. Не преминаваме ли от смеха на детското повърхностно четене към сълзите на романтичните години, за да стигнем до откривателското четене на зрялата възраст, защото безсмъртният роман дава храна на всяка мисъл и служи за основа на всякакви тези?

Колко хубаво описва впечатленията си от „Дон Кихот“ Хайнрих Хайне с тънък анализ на възприятията си в различни възрасти!

Втората част е писана от по-уверена ръка. Тя предлага на Дон Кихот лукаво замислени приключения-клопки. Шествуващата пред него слава му подготвя лоши шеги.

Самсон Караско подготвя третото излизане на Дон Кихот, за да може да го срещне и победи в двубой, като го принуди по този начин да се откаже веднъж завинаги от лудите си мисли. Но не сполучва.

Херцогската двойка познава до най-малки тънкости първата част на романа, а каквото не знае, научава от разговори с Дон Кихот и от разбъбрилия се Санчо. За да внесат разнообразие в убийствено скучното си съществуване, испанският гранд и неговата съпруга устройват цял низ скъпо струващи най-зрелищни „приключения“. Техният дворец става център на действието и там двамата герои влизат в контакт с херцога и неговата съпруга, с домашния им свещеник, с дуени, млади придворни дами, лакеи. Цял един свят на излишни люде, на чийто фон се открояват с още по-голяма сила добродетелите на двамата герои.

Дон Кихот и Санчо Панса излизат с чест от всички опити да бъдат осмени и унижени.